— Да излезем на улицата — каза Грейвс.
Лимм въздъхна. Знаеше, че няма безопасен път, който да ги изведе отвън. Зад всеки ъгъл, във всеки страничен тунел можеше да ги дебне опасност. Изведнъж го налегна непреодолима умора.
— Ще взема да поспя — рече той.
— Добра идея — съгласи се Грейвс. — Легни на ей онзи сандък в ъгъла. Ще те събудим, когато стане време да тръгваме.
— Какви са ни шансовете? — попита шепнешком Кет, докато Лимм се отдалечаваше към ъгъла.
— Доста лоши — призна Грейвс. — Трябва да намерим дрехи за момчето. Не че на пристанището не се навъртат мръсни хлапета, но чак толкова мръсни… И все пак — продължи той с престорен оптимизъм, — ако Праведника наистина е мъртъв в града ще цари достатъчна бъркотия, за да се промъкнем незабелязано.
— Имаме ли друга възможност?
— Има още една — призна Грейвс, — но не ми се ще да я използвам, освен ако не ни заловят.
— И каква е тя?
Грейвс изгледа момичето, което бе захвърлило всичко заради него, и отвърна:
— Имам само един приятел, който не би спечелил нищо от моя провал. Ако се наложи, ще пратя Лимм да го помоли за помощ.
— Кой е той? — попита притихнало Кет.
Грейвс затвори очи и помисли за миг.
— Единственият, който би могъл да поиска от принца на Крондор да ми пощади живота.
— Джими?
Грейвс кимна.
— Да. Джими Ръчицата.
Глава 2
Крондор
Колоната препускаше към града.
Крондор бе озарен от лъчите на следобедното слънце, тъмните му кули стърчаха към лимоненожълтото небе. Далеч на изток краищата на облаците бяха обагрени в розово и оранжево на фона на тъмносиния небосклон. С приближаване към най-южната градска порта, която бе най-близо до двореца и казармите, колоната зад авангарда на принца започна да сбива редове. Движението по пътя бе нормално за този час на деня: търговци, които бързаха да се приберат преди мръкване зад градските стени, и фермери, връщащи се по селата си от пазар.
— Не виждам тържествено посрещане — подметна ухилено Джеймс.
Локлир кимна. Край пътя наистина имаше само малобройна група зяпачи. Повечето минувачи не им обръщаха почти никакво внимание.
— Сигурно Арута не е пратил вестоносец да предупреди, че пристигаме днес.
— Не, трябва да е нещо друго — отбеляза Джеймс, чието пробудено любопитство бе прогонило остатъците от натрупаната умора.
Локлир плъзна поглед по лицата на зяпачите, които се отдръпваха бързо от пътя на конете, и забеляза с тревога и безпокойство.
— Май си прав, Джеймс.
Шумотевицата в столицата на Западните владения на Островното кралство не утихваше никога. Дори в най-късните часове на нощта из улиците се чуваха най-различни звуци. Всеки град има свой характерен пулс, а този на Крондор Джеймс познаваше като своя собствен. Достатъчно бе да се заслуша в ритъма, за да разбере какво му казва: „Нещо не е наред“. До залез-слънце оставаше само час, ала въпреки това градът бе необичайно смълчан.
— Какво смяташ, че може да е станало? — попита Локлир.
— Мисля, че ей сега ще разберем — отвърна Арута вместо Джеймс. Принцът бе забавил ход и незабелязано се бе приближил към двамата.
Младежите проследиха погледа му и забелязаха, че при градската порта ги очаква неголяма група. Най-отпред стоеше принцеса Анита и на лицето й се четеше облекчение. Все още млада, въпреки десетте години брак и майчинство, тя бе прибрала червеникавата си коса под широкопола бяла шапка, която — помисли си Джеймс — малко наподобяваше кораб с разперени платна. Но такава бе последната мода, а и той не би посмял да се шегува с предпочитанията на принцесата, особено когато следващата й усмивка бе предназначена за него.
Джеймс отвърна на усмивката и за миг си позволи да се отпусне в блажената й топлина.
Момчешкото му увлечение по Анита отдавна бе прераснало в зряла и всеотдайна обич и макар тя да бе твърде млада, за да я чувства като своя майка, често умело, с лекота и хумор, играеше ролята на негова по-голяма сестра. За всички, които ги познаваха достатъчно добре, бе вън от съмнение, че Анита гледа на Джеймс като на по-малък брат. Стигна се дори дотам, че децата й му казваха „чичо Джими“.
Отдясно на Анита стояха близнаците, деветгодишните принцове Боррик и Ерланд, които непрестанно се закачаха, сякаш не бяха в състояние да застанат спокойно дори за минута. Джеймс знаеше, че червенокосите малчугани са колкото интелигентни, толкова и палави. Някой ден с право щяха да заемат местата си сред най-могъщите благородници на Кралството, но за момента бяха просто две скучаещи момчета, на които им бе омръзнало да играят ролята на принцове и чакаха с нетърпение да ги освободят, за да се върнат към играта. От другата страна стоеше принцеса Елена, която бе с четири години по-малка от момчетата. Имаше нежните черти на майка си, но кожата й бе мургава като на баща й. Когато го зърна начело на неговата лична гвардия, лицето й грейна, тя посочи с ръка и извика: