— Какво стана? — попита Арута.
— Мисля, че се свърши — отвърна Джеймс.
Миг по-късно отец Белсон излезе през вратата. Димни вихри се въртяха около краката му, а краищата на расото му изпускаха пара. Лицето му бе почерняло, но иначе изглеждаше съвсем невредим.
— Ранен ли си? — попита го Джеймс.
— Последното нещо, от което един жрец на Прандур трябва да се страхува, млади човече, е огънят. — Той се изправи пред принца на Крондор. — Ваше височество, искам да се извиня за щетите… — Той млъкна и повдигна рамене.
Принц Владич застана до него, засмя се и се загърна по-плътно в наметалото на Джеймс.
— Скъпи приятелю, в знак на благодарност, задето ми спаси живота, давам обет да построя наново цялото това крило и да издигна храм на Прандур в Оласко!
Видимо доволен, отец Белсон се поклони и отвърна:
— Това е много мило, но… — И недовършил думите си, се строполи на пода.
Джеймс коленичи до него, опря ухо на гърдите му и след секунда каза:
— Припаднал е.
— Отнесете го в моите покои — нареди Арута и четирима стражници се завтекоха да изпълнят заповедта.
В градината се появи познатият писар и премигвайки от тежкия дим, потърси с очи принца.
— Ваше височество!
— Какво има? — попита Арута.
— Ние… — Писарят размаха ръце и се закашля. — Простете, ваше височество, но този дим…
— Казвай какво има! — сряза го Арута.
— Простете, господарю. Успяхме да разшифроваме съобщенията. Някои са от агенти, действащи тук, в Крондор, както и от други наши градове. Едно обаче изисква спешна намеса и затова си позволих да се обърна незабавно към вас.
— И кое е то? — попита Арута. Търпението му вече се изчерпваше. Писарят му подаде един пергаментов свитък.
— В този документ се говори за необходимостта един запечатан сандък да бъде отнесен в двореца. Става ясно, че той представлява някаква клопка. Реших, че е важно да ви предупредя, преди споменатият сандък да се озове тук.
Арута поклати изумено глава. След това огледа помощниците си, въздъхна и предложи:
— Какво ще кажете за една вечеря? — Обърна се към писаря и му нареди: — Хващайте се на работа. До утре сутринта искам да знам съдържанието и на останалите документи.
— Слушам, господарю. — Писарят сведе почтително глава и се отдалечи, като продължаваше да кашля мъчително.
— Ваше височество, не го съдете твърде сурово — обади се Джеймс.
— Няма — обеща Арута. — Той се справи добре. Само дето малко… закъсня.
Уилям и Амос прихнаха едновременно, а принц Владич каза:
— Ваше височество, ако нямате нищо против, ще се върна отново в спалнята си, стига там да не е твърде задушно.
Арута кимна и даде знак на стражата да придружи принца.
— Ако знаехме по-рано… — подметна той на Джеймс.
— Пак щяхме да отворим сандъка — довърши Джеймс. — Само че щяхме да го направим в най-дълбокото подземие на двореца, в присъствието на не повече от десетина войници и това щеше да е катастрофа.
Арута го изгледа продължително и замислено.
— Винаги гледаш толкова оптимистично на нещата, скуайър. Хайде, да вървим да вечеряме. Сигурен съм, че жена ми ще поиска да й обясним какво е наложило изгарянето на цяло крило от двореца.
— Ами кажете й, че е било породено от желанието ви да оставите на нея пребоядисването и освежаването, и това ще я направи щастлива.
— Някой ден, скуайър — засмя се принцът, — ще срещнеш подходящата половинка и се надявам да се смили над теб, инак те чакат черни дни.
— Ще гледам да го запомня — обеща Джеймс.
Уилям застана до тях и се поклони на принца.
— Ваше височество, трябвам ли ви още?
— Защо? Да нямаш някоя по-важна работа? — Арута втренчи поглед в него.
Уилям се изчерви и запелтечи:
— Не, но… такова…
Джеймс прихна, а Арута сложи ръка на рамото на младежа и каза:
— Добре, млади момко, иди да видиш какво прави дамата на сърцето ти. И гледай да се позабавляваш.
— Дамата на сърцето ми? — повтори смутено Уилям и погледна към Джеймс. — Всички ли вече знаят?
— Не всички — отвърна Арута. — Но аз държа да съм в течение на онова, което става с членовете на семейството ми. Хайде, тръгвай.
— Благодаря, господарю. — Уилям сведе глава и се изчерви.
— Утре сутринта ни чака сериозен разговор. Но дотогава искам всички хубаво да си починете — каза Арута.
Уилям се обърна да си върви, но Джеймс го спря:
— Уили?
— Какво, Джеймс?
— На твое място първо щях да се преоблека. Изглеждаш като четка за комини.
Уилям като че ли едва сега забеляза, че всички наоколо са покрити с черни петна.
— Уф, благодаря.
— Няма нищо.
Джеймс изпрати младежа с поглед, след което подметна: