— Къде беше през последните пет седмици?
Мъжът се засмя пресилено.
— На гости на семейството ми — нагоре по брега. Предупредих няколко души тук — изненадан съм, че не са казали на жандармите.
— Аз също — сухо каза Джеймс. — Може би ще бъдеш така добър да ме осведомиш на кого по-точно си казал?
Мъжът повдигна рамене.
— На няколко приятелчета в близката кръчма. Май казах и на моряците, дето идват да пазаруват от корабите. А също и на Марк, шивача на платна от съседния дюкян — точно вечерта, преди да замина.
Джеймс кимна. Беше сигурен, че на шивача е било съобщено в последния момент и че другите свидетели едва ли могат да бъдат открити.
— Щом е тъй — рече той, — не бива да се учудваш, че предполагаме, че си бил сред убитите.
— Ами сигурно е така — кимна продавачът. — Успяхте ли да спрете убийците?
— До известна степен — отвърна уклончиво Джеймс. — Но долу в каналите все още действат няколко групи — нали знаеш, където е свърталището на крадците.
— Там не е място за почтени хора — отбеляза невъзмутимо Доналд. — А какво става в града?
— Всичко си е постарому. Както си беше преди да започнат убийствата.
— Радвам се да го чуя — рече мъжът. — А сега, скуайър, ако нямате повече въпроси, ще си тръгвам.
Джеймс кимна.
— Пак ще си поговорим, сигурен съм.
Мъжът го изпрати до вратата и тъкмо преди да излезе, Джеймс се обърна и го погледна още веднъж в лицето. Беше почти сигурен, че е разговарял с Праведника.
Шегаджиите се готвеха да си възвърнат изгубеното, което означаваше, че ще има нови стълкновения с хората на Гадника, и докато Праведника възстановяваше своята престъпна империя, Джеймс имаше добри възможности да внедри поне няколко агенти при него. Познаваше добре вътрешното устройство на Гилдията на крадците и не се съмняваше, че хората му ще отговарят на техните изисквания. Проблемът обаче бе да намери подходящи кандидати.
Но за момента предстояха други, по-важни задачи. Арута сигурно го очакваше в двореца, където щяха да обсъдят сведенията за Гадника, с които разполагаха до момента. Джеймс бе почти сигурен, че Гадника не е в Крондор и дърпа конците от друго място, като например Квег или Кеш, тъй като сред хората му имаше доста кешийци.
Трябваше също да размотае кълбото от връзки, които, изглежда, свързваха Гадника с Нощните ястреби. По този въпрос Арута смяташе, че Нощните ястреби преследват и някои свои цели. Онзи отряд в пустинята наистина приличаше по-скоро на малка армия, отколкото на банда опитни убийци.
И магията. Кой стоеше зад нея? Това също не му даваше покой.
Когато излезе на кралския пристан, двама стражи му отдадоха чест. Толкова много загадки и нерешени проблеми. Но нали беше млад и здрав, изпълнен със сили и решимост да се справи с тях. Може би щеше да му отнеме години, но все някога щеше да узнае кой стои зад изпитанията, пред които бе изправено Кралството.
Създанието, седнало на издялания от камък трон насред лабиринта от пещери, някога бе човек, дори магьосник със забележителни способности. Тук, под земята, тътнежът на прибоя не се чуваше, а по-скоро се усещаше, тъй като тайният храм бе разположен близо до морето, но дълбоко под неговата повърхност. Стените на пещерата бяха мокри, а въздухът винаги бе влажен.
Пред самия трон бе положена грамадна, издялана от камък ръка, която държеше голяма черна перла. Зад ръката стоеше магьосник, облечен като най-обикновен търговец. Съществото на трона извърна лицето си към него. Мъжът с ястребово лице не се боеше от близостта на това възкръснало от мъртъвците създание, това човешко подобие, което древните наричаха нежив. Слугите на неживия имаха не по-малко зловещ изглед — неговата Мъртвешка гвардия се състоеше от ходещи скелети. Но магьосникът не изпитваше боязън и от тях.
— Ти се провали — изграчи неживият. Гласът му бе сух, колкото пещерата — влажна.
Сиди размаха пръст.
— Не, Нощните ястреби се провалиха. Ние винаги успяваме. Измират хора, принцът на Крондор е готов да преобърне всеки камък в града, за да открие виновника, и търси скрит замисъл там, където го няма.
— Но дали това ще е достатъчно, за да му отвлечем вниманието?
Стройният магьосник повдигна рамене.
— Кой може да определи кое е достатъчно? А и не бива да прекаляваме, инак току-виж ишапците променили плановете си. Платих с двайсет години от живота си, за да постигна това, което бях замислил, и не бих искал да го изгубя заради някое необмислено действие и да се върна там, откъдето започнах. Боговете може да чакат векове, но не и ние.
Съществото на трона се разсмя с хъркащ и пукащ звук. Кожата на лицето му бе изпъната върху черепа, а ръката, с която посочи магьосника, приличаше на пръчка, върху която се поклащаше сбръчкана и отпусната плът.