— Ти може да не разполагаш с векове, но аз ги имам.
Сиди се наведе напред и отвърна:
— Саван, не се възгордявай. Ти си един жалък некромант. Това не спаси твоето братче, когато проклетият шпионин на Арута го хвърли на демона.
— Смятах, че като поръчам на Неман да наглежда Нощните ястреби, ще го държа настрани от моята работа. Той не беше готов за призоваването. Той беше безумец.
— Всички, които се връщате от онзи свят, сте малко луди, но това, изглежда, не може да се избегне — заяви Сиди. — Ето защо, след като те извадих от гроба, те държах тук няколко години — помниш ли? — Той махна с ръка. — Но и безумието има своите малки предимства. Дори има моменти, в които е особено ползотворно. — Той изцъкли поглед и си придаде налудничав вид, а неживият се разсмя. — Какво? — попита Сиди.
— Ти си не по-малко луд от мен — отвърна възкръсналият магьосник.
Сиди се изкиска.
— Може би, но това не ме тревожи. — Той наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше. — Той е тук.
— Кой? — попита неживият.
— Онзи, който ще ни осигури това, което се опитваме да постигнем от двайсет години, Саван. Не бих искал да влиза в тази пещера, той още не е готов да те види — нито теб, нито слугите ти — и да узнае пред кого се е заклел. Нека първо получи обещания подарък и се подложи на неговото въздействие. Време е да тръгвам.
Докато магьосникът се отдалечаваше, живият мъртвец се провикна от трона:
— Постарай се да ни стане верен служител!
— Скоро ще бъде.
Сиди закрачи из тунелите, които водеха към повърхността. Пиратът, когото наричаха Мечището, скоро щеше да стигне до брега с малката си лодка и да се промъкне през нащърбените останки на наводненото селище, известно някога като Носът на вдовиците. Сиди щеше да го чака на пясъка пред тайния вход към Храма на Черната перла. След време, мислеше си той, когато Мечището изпълнеше задачата си и докажеше, че наистина е бил полезен, щеше да си извоюва правото да влезе в храма и да се закълне във вярна служба пред него.
Но дотогава Сиди щеше да го остави да си мисли, че му служи срещу щедро заплащане, както дълги години смятаха и Нощните ястреби. Когато Мечището узнаеше истината, вече щеше да е твърде късно.
Когато наближи тайния вход, Сиди бръкна под наметалото си и извади отвътре бронзов амулет, окачен на дебела верижка. Върху него бе изрисувано лицето, пред което се прекланяха онези, които служеха на Безименния — лисичеподобната муцуна на демона, който осигуряваше връзката с царството на демоните.
„Чака ме още толкова много работа“ — помисли си Сиди, докато дърпаше ръчката, която отваряше скритата в скалната стена врата. Спешно му трябваше доверен човек, а не можеше да разчита на онези, с които разполагаше — никой от тях не знаеше нито кой е той всъщност, нито откъде черпи силата си. За момент изпита съжаление, че си няма приятел, с когото понякога да споделя всичко, което не му дава покой, че е заобиколен само от безгласни и безволеви пионки.
Вятърът от запад запокити пясък в очите му и той вдигна ръка, за да ги засенчи от залязващото слънце, което бе обагрило небето в алено. Недалеч в морето бе хвърлил котва кораб — стара квеганска бойна галера, превзета по време на битка. Очертанията й контрастираха рязко със сиянието на хоризонта.
Откъм галерата се приближаваше издължена лодка с гребла — издигаше се над високите пенести вълни. Малцина се навъртаха доброволно из околностите на Носа на вдовиците, но пиратът, който направляваше лодката, познаваше добре коварните води на залива.
Докато лодката цепеше с носа си прибоя, Сиди погледна още веднъж амулета и въздъхна с облекчение. Рубинените очи на демона бяха започнали да светят. Няколко години бе изгубил Сиди, за да изработи този вълшебен предмет, който възнамеряваше да подари на Мечището, за да го пази от магиите на жреците и от случайни наранявания. Докато го носеше, пиратът щеше да е неуязвим. И не само това, защото чрез амулета магьосникът можеше да прониква в сънищата на своя нов слуга и да направлява мислите му.
Въпреки разгрома на неговата малка армия в пустинята и неуспеха Праведника да бъде прогонен от Крондор, Сиди бе изпълнен с оптимизъм, защото съвсем скоро смяташе да сложи ръка на единствения и най-могъщ талисман на този свят. А сдобиеше ли се с него, щеше да изпълни половината от задачата, заръчана му от неговия истински господар.