— Което е различен начин да ми кажеш, че не бива да си пъхам носа в чужди работи?
— Да — бе откровеният отговор. Джеймс не каза нищо повече, докато вървяха към крилото на двореца, в което бяха техните стаи. Заговори едва когато наближиха стаята на Локлир: — Аз също сигурно няма да те видя, преди да тръгнеш, та затова, пази се да не те убият, Локи.
Локлир му подаде ръка, после, подтикнат от внезапен импулс, го прегърна и обеща:
— Ще се постарая.
Джеймс се захили.
— Добре. В такъв случай, ако ни е писано, ще се видим на празника на Средилетието, стига да не забъркаш някоя нова каша, заради която Арута да те прати в поредното изгнание.
— Ще бъда послушен. — Локлир наведе комично глава.
— Гледай наистина да е така — засмя се Джеймс.
Раздели се с приятеля си и продължи към своята стая — като придворен на принца имаше право на помещение в двореца. Стаята му бе обзаведена доста скромно: легло, писалище, масичка за хранене и двукрил гардероб. Джеймс влезе, заключи внимателно вратата, след това се съблече. Отвори гардероба, побутна встрани вързопа с ризи, които имаха нужда от пране, и под тях откри онова, което търсеше. Тъмносива куртка, и сиви панталони с кръпки и петна, които ги караха да изглеждат доста по-стари, отколкото бяха в действителност. Облече се, нахлузи старите си ботуши и затъкна в колана обикновен на вид, но добре наточен кинжал. Огледа се, колкото да се увери, че отново е заприличал на някогашния обитател на подземния свят, след което се измъкна безшумно и като се стараеше да избягва среща с прислугата и охраната, се спусна право в подземията на двореца.
Скоро вече крачеше по тайния проход, който свързваше подземията с градската канализация. Когато нощта най-сетне се спусна, Джими Ръчицата вече бе стъпил на Широкия път на крадците.
Когато Джеймс стигна мястото, където тунелът под двореца се свързваше с градските канали, навън вече бе нощ. Докато денем каналите се озаряваха от мъждива светлина, която се процеждаше през уличните решетки, нощем долу цареше непрогледен мрак. Само истински познавач можеше да се придвижва в този лабиринт. От момента, когато напусна двореца, Джеймс имаше съвсем ясна представа къде се намира.
Като бивш член на Гилдията на крадците Джеймс познаваше всички условия за оцеляване в тази сурова среда, за което му винаги му бе помагала вродената му интелигентност. Той спря на едно място до стената и побутна фалшивия камък, изработен от плат, вълна и боя така изкусно, че вероятно би издържал на проверка дори ако някой оглеждаше този участък от стената на ярка светлина. Джеймс постави фалшивия камък на пода и извади от нишата скрития вътре фенер. В скривалището имаше и кибрит и няколко предмета, на които едва ли щяха да погледнат с добро око в двореца: разяждащи вещества, катераческа екипировка, както и нестандартни оръжия. Старите привички наистина умират трудно.
Джеймс запали фенера. Не го държеше в двореца, за да не могат да го проследят оттам и да открият мястото, през което проникваше в градската канализация. Това място бе най-строго пазената му тайна. На всеки от множеството чертежи на двореца двете канализации неизменно се обозначаваха като напълно самостоятелни, също както каналите във вътрешната част на града би трябвало да са разделени от тези зад стената.
Джеймс запали фенера и дръпна капачетата, докато не остана само един тесен лъч светлина, който обаче беше напълно достатъчен, за да се ориентира из тунелите. Би могъл да го направи и в непрогледен мрак, но това щеше много да го забави, тъй като тогава трябваше да се придвижва пипнешком, а го чакаше доста път.
Джеймс се огледа внимателно, за да се увери още веднъж, че не е оставил никакви следи. За миг се замисли върху странния парадокс: кралските инженери прахосваха купища пари и време да поправят градските канали и със същата скорост Шегаджиите ги рушаха, за да разполагат със свои пътища за придвижване. Навремето Джеймс също често бе участвал в тези набези за прокарване на нови проходи. От всички тях бе скрил за себе си само един — този, който му позволяваше да напуска двореца незабелязано.
Като разсъждаваше за новите отговорности, които идваха с поста му при двора, някогашният крадец забърза към мястото на първата си среща.
Когато Джеймс се запъти за срещата с последния си осведомител, наближаваше изгрев-слънце. Челото на младия скуайър бе сбърчено от безпокойство. Първите трима осведомители, които потърси, бяха изчезнали. На пристанището цареше необичайна тишина, не се чуваше дори обичайната среднощна глъчка от моряшките кръчми. Бедняшкият квартал бе като ничия земя — не се виждаше жива душа и всички врати бяха здраво залостени.