Горният край на стълбището извеждаше в просторна тъмна изба, наблъскана с бъчви и чували. Той си проправи път през лабиринта от продукти, изкачи се по дървените стъпала на приземния етаж на сградата, в един килер точно зад кухнята, и отвори вратата.
Вик на млада жена разцепи въздуха и миг по-късно пусната от арбалет стрела се заби на мястото, на което бе стоял само преди секунда. Младият скуайър се претърколи на дъсчения под, скочи и разпери ръце.
— Лукас, спокойно! Аз съм! — извика той.
Кръчмарят, който на младини си бе изкарвал прехраната като професионален войник, вече бе захвърлил арбалета и вадеше сабята. Като видя Джеймс, се поколеба, прибра сабята в ножницата, но продължи към него.
— Ах, ти, идиот такъв! — изсъска той. — Какво си намислил? Да не ти е омръзнал животът?
— Честно казано — не — отвърна Джеймс.
— Да се промъкваш, облечен по този начин, през вратата за избата! Как можех да зная, че си ти? Трябваше да пратиш вест, че ще дойдеш оттам, или да чакаш един час пред вратата, както правят порядъчните хора.
— Аз също съм порядъчен човек — засмя се Джеймс, заобиколи масата и влезе в гостната, където в този час нямаше никого. Огледа се, дръпна един стол и се тръшна уморено на него. — Поне в известна степен.
— В известна степен — повтори с усмивка Лукас. — Какво те води насам, та се промъкваш като изкормена котка?
Джеймс огледа девойката, която го бе последвала заедно с Лукас в общото помещение. Беше си възвърнала самочувствието, след като разбра, че непознатият е приятел на кръчмаря.
— Извинявам се, ако съм те изплашил.
— Така беше и се справи доста добре — отвърна тя. Поруменялото й от вълнението лице контрастираше с лъскавата й катраненочерна коса. Беше около двайсет — двайсет и пет годишна.
— Новата ти помощничка? — попита Джеймс.
— Това е дъщеря ми, Талия.
— Лукас, ти нямаш дъщеря — рече Джеймс.
Съдържателят на „Шареният папагал“ приседна срещу Джеймс и отвърна:
— Талия, изтичай в кухнята и виж дали нещо не загаря.
— Да, татко — отвърна девойката и излезе.
— Имам дъщеря — повтори натъртено Лукас. — Когато майка й почина, я пратих да живее във фермата на брат ми близо до Танербрук.
— Не си искал да израсте на лошо място? — попита с усмивка Джеймс.
— Да. Тук щеше да се нагледа на простотии.
— Брей! — Джеймс завъртя глава в престорено учудване. — Не бях забелязал подобно нещо.
Лукас го посочи обвинително с пръст:
— Далеч по-пропаднали типове от теб, Ръчице, са търкали задници на този стол.
Джеймс разпери ръце, все едно се предаваше.
— Склонен съм да се съглася. — Погледна към вратата на кухнята, сякаш можеше да вижда през нея. — Но тя не ми прилича на момиче, израснало на село.
Лукас се облегна назад и прокара пръсти през посивялата си коса. На лицето му се четеше раздразнение.
— Ходила е да се учи в близкия манастир. Може да чете, да пише и да смята. Доста й сече пипето.
— Щом казваш — съгласи се Джеймс. — Но се съмнявам клиентите ти да оценяват тези способности. Сигурно ги интересуват други неща…
Лицето на Лукас помрачня.
— Тя е добро момиче, Джеймс. И един ден ще се омъжи за свестен човек, не за някой… е, знаеш за какви хора говоря. — Лукас се наведе напред и продължи почти шепнешком: — Джеймс, ти си единственият от нашите, който се има с богаташите, имам предвид в двореца. Поне остана единственият, след като Лаури избяга от нас и се уреди като херцог на Саладор. Не можеш ли да се погрижиш моето момиче да се срещне с някое почтено момче? Върна се само преди няколко дни в града, а вече усещам, че не мога да се справя с нея. Братята й загинаха във войната и тя е всичко, което имам. — Той огледа разтребеното, но доста скромно обзаведено помещение. — Искам за нея повече от това тук.
Джеймс се захили.
— Разбирам те. Ще видя какво мога да направя. Може да доведа няколко приятелчета да пийнем по едно и да оставя на природата да свърши останалото.
— Но само не Локлир! — сепна се Лукас. — Него го дръж надалеч.
Джеймс се разсмя.
— Не се тревожи. Предполагам, че точно в този момент напуска града. Чака го дълъг път до Тир-Сог.
В този момент Талия се върна и докладва:
— Всичко е наред, татко.
— Добричката ми — разнежи се Лукас. — Отваряй вратата тогава и ако има хора отвън, пускай ги за закуска.
Когато тя се отдалечи, Лукас отново се наведе към Джеймс.
— Толкова по този въпрос. Предполагам, че не си изложил главата на риск само за да си бъбрим за бъдещето на дъщеря ми. Какво те води насам още преди изгрев-слънце?