— Значи наистина ни напуска? — попита Джеймс.
Арута кимна.
— Мъчно ми е, че си отива, но той заслужава почивка. Смята да се върне в Крудий и да прекара остатъка от живота си в компанията на своите внуци. Каква по-добра участ за един толкова изстрадал и заслужил човек? Препоръча ми да назнача на неговия пост някой с административни способности, а не военен — откакто реших лично да командвам армията си. Нека този разговор не напуска пределите на стаята.
Джеймс кимна мълчаливо. Арута посочи вратата.
— Тръгвай и пусни Гардан да влезе. Иди да се наспиш — днес си свободен от придворните си задължения, Чака те още една напрегната нощ.
— Пак ли ще душа из града? — попита Джеймс.
— Не — засмя се Арута. — Жена ми организира бал по случай завръщането ни и ще трябва да присъстваш.
Джеймс се облещи към тавана.
— Бих предпочел отново да пълзя из тунелите.
Арута се разсмя.
— Не. Ще стърчиш и ще се правиш на заинтригуван, докато разни богати търговци ти се хвалят с удачните си финансови операции, а дъщерите им се опитват да те запленят с натруфен чар. Това е заповед. — Той побутна един документ на бюрото. — Някакъв благородник от Изтока пристига на неочаквано посещение, тъй че трябва да сме готови за пищно забавление. Доколкото можем да се забавляваме, когато из улиците върлуват убийци — добави мрачно принцът.
— Така е, ваше височество.
Джеймс отвори вратата и покани Гардан, който го поздрави с отсечено кимване. След това излезе.
В залата все още нямаше посетители. След няколко минути Деласи и Джеръм щяха да поканят благородниците, търговците и просителите на аудиенция. Джеймс кимна на двамата, прекоси залата и излезе през една странична врата. Имаше чувството, че леглото му е като морска сирена, която му пее призивни песни. Изминалите няколко седмици на напрежение и продължителна езда бяха изцедили и последните му сили.
Малко по-нататък по коридора срещна един паж и му нареди да го събуди един час преди звънеца за вечеря. След това се прибра в стаята си и след миг вече спеше дълбоко.
Музикантите засвириха тържествено и Арута се поклони на жена си. Макар да не беше така строго официален като кралският двор в Риланон, дворът на крондорския принц се придържаше също толкова стриктно към традициите. Според една от тях никой не можеше да започне танците преди принца и принцесата.
Арута бе опитен танцьор и това не изненадваше Джеймс. Принцът бе известен с умението си да върти сабята, с великолепното си усещане за баланс и чувството за ритъм. А и танците не бяха толкова сложни. Джеймс бе чувал, че дворцовите танци в Риланон са трудно запомнящи се ритуали, докато тук, в далечния запад, те наподобяваха по-скоро танците на фермерите и гражданите, само дето се изпълняваха не така шумно и малко по-сдържано.
Джеймс забеляза, че Арута и Анита кимат едновременно на диригента. Вдигнал пръчицата, той на свой ред кимна на музикантите, сред които имаше няколко тръбачи и арфисти, двама барабанисти и трима с флейти с различна големина. Чу се весела встъпителна мелодийка и Анита отстъпи назад, без да изпуска ръката на Арута, след което се завъртя, разтваряйки полите на роклята си като ветрило. Промуши се ловко под ръката му и Джеймс си помисли колко е удачно, че не носи една от онези широкополи шапки, които бяха модерни през този сезон. Ако беше с нея, ръката на Арута сигурно щеше да я събори.
Тази мисъл му се видя забавна и той се засмя.
— Кое е смешното, Джими? — попита застаналият до него Джеръм.
Усмивката на Джеймс се стопи. Никога не бе харесвал Джеръм — неприязънта му датираше още от онзи далечен момент, когато го бяха приели в двора. При онзи първи — и последен — неуспешен опит на Джеръм да му свие сармите, Джеймс го бе повалил на земята, въпреки че той бе доста по-едър, и го бе осведомил вежливо, че той е личният скуайър на принц Арута и няма да позволи никому да се държи по този начин с него. Бе подчертал думите си, натискайки леко шията на Джеръм с върха на кинжала си, и не се наложи да го повтаря повече.
От този ден Джеръм се държеше с него предпазливо, макар че понякога се заяждаше с по-младите скуайъри. Едва след като стана помощник на Деласи, с възможност да бъде следващият церемониалмайстор, Джеръм изгуби интерес към заяжданията с по-младите и между двамата се възцари нещо като почти приятелско примирие. Джеймс все още го смяташе за горделиво прасе, макар вътре в себе си да признаваше, че Джеръм вече не е онова необуздано хлапе. Понякога дори го намираше за полезен.
— Сетих се нещо за модата — отвърна той уклончиво.
Джеръм също се засмя автоматично, но лицето му остана замислено, което означаваше, че търси скрития смисъл в думите на Джеймс.