Шерифът погледна въпросително Джеймс и попита нетърпеливо:
— Е, скуайър?
— Одеве споменахте, че хората ви разполагали с възможности да събират информация, та се питам дали нямате подръка някой, който да е особено добър в тази дейност?
Мине се облегна назад и почеса с пръст посивелите си мустаци. Кестенявите му коси също бяха изпъстрени със сивкави кичури. Ала въпреки това очите му гледаха проницателно и показваха, че зад тях се крие опасен противник.
— Има един — рече той накрая. — Младият Джонатан. Умее да разчовърква нещата като къртица.
— Без да се обиждате, капитане, но имате ли му доверие? Историята познава и други случаи на измяна.
— Не се обиждам, скуайър. Разбирам какво имате предвид. — Ставаше въпрос за Нощните ястреби, които се бяха прославили с умението си да внедряват свои шпиони в редовете на противниците си. — Но на този момък може да му се гласува доверие. Той е най-малкият ми син.
— Е, в такъв случай — продължи ухилено Джеймс, — аз също ще му се доверя. Той тук ли е?
— Не, през деня обикновено си почива. Да ви го пратя ли в двореца?
— Бъдете така добър. Надявам се да се прибера до първа стража. Нека се представи в канцеларията на рицар-маршала. Ако не съм там, ще оставя бележка къде да ме търси.
— Мога ли да попитам за какво ще ви е нужен, скуайър?
Джеймс се подсмихна.
— Шерифе, някои наши различия в миналото от доста време ни пречат да работим заедно. Ще ми се това да се промени. — Усмивката му се разшири. — За краткия си живот съм видял толкова убийства, колкото на друг биха стигнали за сто живота. Искам да разбера кой стои зад тези на пръв поглед случайни екзекуции и да им сложа край.
Шерифът кимна и изсумтя неопределено.
— Щом казвате, скуайър.
Джеймс пожела на шерифа приятен ден и излезе. Без да бърза, се поразходи из града, като се стараеше да си придава нехаен вид и да не привлича ничие внимание. Отби се и в Митническата служба и съобщи на старшия митнически агент, че са им пратили жандарми за помощници при проверките на стоките и пътниците. Даде да се разбере, че не го вълнуват толкова стоките, колкото хората, които пристигат в града или го напускат. Контрабандата, макар и сериозно престъпление, не можеше да се сравнява с убийствата. Старшият агент кимаше с отсъствуващ вид и Джеймс си каза, че няма да е зле да намине пак след няколко дни, за да провери как се изпълняват напътствията му. Като дете често бе мечтал за пари, власт и богатства, но и през ум не му бе минавало, че всички тези неща вървят ръка за ръка с бюрокрацията.
Продължи обиколката на града: надничаше тук-там и се опитваше по най-дискретен начин да открие местонахождението на агентите, които търсеше — ако все още бяха живи. Някои от тях може би се бяха притаили, но трима бяха изчезнали безследно, а друг бе намерен с прерязано гърло, което означаваше, че може би и останалите са били сполетени от същата участ. Последиците от това бяха толкова неприятни, че той реши засега да не разсъждава върху тях.
С наближаване на нощта откъм Горчиво море започнаха да се скупчват облаци и скоро Крондор бе погълнат от мрак. „Прилича по-скоро на мъгла, отколкото на дъжд — помисли си Джеймс. — И то доста гадна мъгла.“
Ако утрото бе любимата му част от деня, следобедът и вечерта му бяха най-омразни. Улиците бяха претъпкани с изморени граждани, които бързаха да се приберат след цял ден неспирна работа. Немалко от тях се полюшваха, след като се бяха отбили в някоя кръчма. Нощта пък бе предпочитаното време за действие на представителите на подземния свят.
Някога и той се числеше в редиците на онези, които по това време напускаха дневните си леговища — обитателите на мрака, които се прехранваха от труда на честните граждани — когато, разбира се, не крадяха един от друг. Но сега Джеймс бе човек на принца и макар това да му осигуряваше известна закрила, той знаеше, че тя не представлява нищо за онези, които — смятаха, че ги е предал. Навремето Джеймс бе престъпил клетвата на Шегаджиите, за да предупреди принца, че Нощните ястреби готвят срещу него покушение, и с това бе извършил предателство спрямо Гилдията. Все още не знаеше подробностите, но по някакъв начин Арута бе откупил, или разменил живота му, след което го бе взел при себе си в двореца. Въпреки това чудесно избавление Джеймс не хранеше особени илюзии. Макар все още да поддържаше добри отношения с някои отделни Шегаджии, той не забравяше, че Гилдията му е издала смъртна присъда. За да избягват пряк конфликт с принца, Шегаджиите си затваряха очите пред този факт и се отнасяха към Джеймс с хладно безразличие. Той все още можеше да се спуска в каналите или да се катери по покривите на воля, но видеха ли в него заплаха за Гилдията, Шегаджиите мигом щяха да изпълнят присъдата.