Омръзна му да си пробива път през човешкото множество в централната част на града и реши да мине напряко по задните улички към двореца. Ако имаше късмет, щеше да стигне навреме, за да хапне нещо в кухнята и да се отбие в канцеларията на рицар-маршала, преди да се появи Джонатан Мине. Липсата на осведомители в града го безпокоеше повече от всичко друго и сега единствената му надежда да се сдобие с повече информация бе синът на шерифа.
Джеймс се шмугна в една тясна уличка, над която бяха надвиснали две сгради, ускори крачка към оживената пресечка и продължи по друга тясна уличка.
Къщите от двете страни бяха двуетажни и имаше усещането, че е навлязъл в тясна и мрачна клисура. Улицата бе дълга, паважът — покрит с мръсотия, но бе удобна, тъй като щеше да го изведе само на една пресечка от пристанището. Оттам пътят до пристанищната порта и двореца зад нея бе съвсем кратък.
Тъкмо когато се озова на улица Свещарска, дължаща названието си на свещоливниците, разположени от двете й страни, усети, че го следят. Някой бе излязъл от тясната уличка след него.
Джеймс бе достатъчно опитен в подобен род дела, за да не поглежда назад. Вместо това се забави пред една от витрините и в същия миг чу, че стъпките на преследвача му също замират. Така и не успя да различи отражението му в стъклото. Минувачите, които го подминаваха, бяха рибари, докери и всякакви подобни типове, каквито се очакваше да се навъртат в този район, и Джеймс неволно взе да се моли да срещне някой патрулиращ жандарм.
Отново тръгна със забързана крачка, после рязко спря и се ослуша.
Вече не се съмняваше, че преследващите го са двама. Дори за миг успя да зърне силуетите им между тези на останалите минувачи.
Малко по-нататък се намираше странноприемницата „Раненият леопард“. Джеймс отново ускори крачка, после забърза право към вратата, сякаш закъсняваше за среща.
Щом влезе, огледа задименото помещение. Коминът на огнището явно не бе почистван от доста време, а на всичко отгоре малцината посетители димяха с лули и грубо свити пури. Джеймс така и не се бе пристрастил към тази отрова и не можеше да си обясни какво толкова й харесват.
Той се приближи до тезгяха, промуши се между двама моряци, които промърмориха недоволно, но все пак се отместиха, и поръча на висок глас да му донесат ейл.
Ханджията, чието лице наподобяваше износена обувка, само кимна и го огледа с очи, под които бяха провиснали доста големи торбички. Ейлът беше топъл и горчив, но Джеймс плати, без да коментира, и се престори, че отпива с удоволствие.
Вратата се отвори, Джеймс не се съмняваше, че този, който влиза, е някой от преследвачите му. Когато погледна нехайно натам, забеляза двама мъже с работнически дрехи, които премигваха срещу пушека, опитвайки се да го открият.
— Не съм аз — каза високо Джеймс на моряка отляво.
— Какво? — попита той и го изгледа намръщено. Очевидно не беше в най-доброто си настроение.
— Не го казах аз — отвърна Джеймс.
— Какво да си казал бе? — попита вече заинтригуван морякът.
— Той го каза. — Джеймс посочи към вратата. — Той и приятелят му.
— Какво е казал? — повтори подпийналият моряк, раздразнен, че не разбира за какво става въпрос.
— Не съм казвал, че си впиянчен син на кешийска курва.
Мъжът сграбчи Джеймс за куртката и го раздруса:
— Как ме нарече ти бе?
— Не съм те наричал впиянчен син на кешийска курва — повтори Джеймс и посочи към вратата. — Онези те нарекоха тъй.
Морякът изсумтя заплашително и тръгна към двамата при вратата. Междувременно Джеймс се наведе към мъжа от другата си страна и прошепна:
— Да беше чул пък какво разправят за теб…
Мъжът се захили и поклати глава.
— Скуайър, ако държиш да те отърва от тия двамата, ще трябва да си платиш.
Джеймс въздъхна.
— Познаваш ли ме?
— Не съм тук от вчера, Ръчице.
— Колко?
— Като за теб, петдесет златни соверена.
— За толкова много ще трябва да ги откараш на далечно пътешествие. Колко ще струва за десет минути?
— Десет.
— Става — кимна Джеймс и в същия миг зад гърба му се чуха викове и трясък. Другите посетители побързаха да се отдръпнат и придърпаха със себе си масите и столовете. Един стол отхвърча към бара и се разби в рафтовете с подредени шишета.
Въпреки сънения си вид барманът подскочи пъргаво, стиснал дебела сопа.
— Такива да ги нямаме тука! — кресна той.
Джеймс отброи десет златни соверена от кесията на пояса си и ги тропна на тезгяха. Мъжът ги прибра с ловко движение, измъкна от колана си кинжала и се запъти към мястото на схватката.