Джеймс не чака да провери какво ще последва. Заобиколи тезгяха, бутна една врата и се озова в някакъв склад. За миг свери местонахождението си с картата на града, която държеше в главата си, и веднага се ориентира, че отзад има друга тясна уличка, по-скоро дворче с порта от едната страна.
Прекоси забързано склада, открехна вратата към кухнята, претича през тясното коридорче и през друга врата се озова на двора. Портата бе широка и залостена с масивно дървено резе. Джеймс го избута, отвори и излезе… и някой го посрещна с юмрук право в челюстта.
Краката му се подкосиха и Джеймс се строполи на калдъръма.
Глава 5
Тайни
Джеймс се размърда.
Имаше огромна болезнена цицина над лявото слепоочие — вероятно от сблъсъка с паважа, — както и подутина на челюстта. Опита се да се надигне, но главата му сякаш щеше да се сцепи и той се отказа. Ръцете му бяха завързани отзад и имаше превръзка на очите.
Един нисък глас произнесе:
— А, нашият момък се свести.
Нечии груби ръце го изправиха и същият глас попита:
— Нещо за пиене?
— Да, ако обичате — отвърна Джеймс. Гласът му прозвуча странно и някак отдалече.
— Възпитан е, а? — обади се някой друг от дъното на помещението.
— Донесете му вода — нареди мъжът с ниския глас.
Малко след това опряха чаша до устата му. Джеймс отпи внимателно. Мъглата в главата му бавно се разсейваше.
— По-добре ли си вече? — попита мъжът с ниския глас.
Джеймс се пое дъх и отвърна:
— Да, Уолтър. Струва ми се обаче, че можеше да привлечеш вниманието ми и по друг начин, вместо да ме удряш по главата.
— Казах ви, че ще ни надуши — засмя се ниският глас. — Я му свалете превръзката.
Джеймс премигна и се огледа. Намираше се в някаква изба и около него имаше трима мъже. Край една от стените бяха подредени бъчви и сандъци. Мъжът с ниския глас попита:
— Как я караш, Джеймс?
— Добре съм, Уолтър, или поне бях допреди… колко време мина, има ли час?
Уолтър се пресегна, развърза въжетата, с които бяха стегнати китките му, и рече:
— Извинявай, че се получи така, но нали се опита да ни избягаш.
— Щом си искал да си поговорим, има и други начини.
Мъжът, който се наричаше Уолтър, погледна към спътниците си.
— Джими, нещата вече не са такива, каквито бяха. В града настана страшна бъркотия.
Уолтър Блонт бе един от най-силните биячи на Шегаджиите, ученик на прочутия Етан Грейвс. Беше уравновесен човек и никога не влагаше чувства в работата си. Имаше плоско кръгло лице и щръкнала черна коса, изпъстрена със сивкави кичури.
Джеймс огледа спътниците му. И двамата приличаха на биячи на Гилдията: с дебели вратове, налети плещи и крака като дънери. Всеки от тях сигурно можеше да строши с юмрук човешки череп. Лицата им не издаваха никакво присъствие на интелект, но Джеймс знаеше, че нерядко външният вид лъже. Не ги познаваше, но беше сигурен, че не са онези, които го бяха следили на улицата.
— Че не ме ли дебнеха твои хора?
— Не. — Уолтър поклати глава. — Тези, дето се мъкнеха след теб, бяха толкова погълнати от задачата, та не забелязаха, че ние вървим подире им. — Той се захили, показвайки два реда жълтеникави зъби. — Напоследък в Крондор се навъдиха доста нови банди. Всяка седмица с корабите и керваните пристигат биячи и наемни войници. Някой май си събира своя армия.
Джеймс се отпусна на един сандък и въздъхна:
— Уолтър, защо не започнеш от началото?
Уолтър се настани на съседния сандък и подпря замислено брадичка с юмрук.
— Всичко започна преди няколко месеца. Сигурно си чул за един тип, известен като Гадника?
Джеймс кимна, но съжали, защото главата отново го заболя.
— От самото начало си имаме ядове с хората му. Първо бяха само досадни, но после играта взе да загрубява. — Уолтър погледна към спътниците си. — Преди няколко вечери са влезли в „При Мамчето“…
— Някой е влязъл там, без да го спрете? — възкликна учудено Джеймс.
— Премахнали са всички постове, бързо, ефикасно и безкомпромисно. Ние с Джош и Хенри — той кимна към другите двама — бяхме навън по работа, но ни устроиха засада в каналите. Все пак успяхме да се справим с четиримата, които ни причакваха. — Той махна към мъжа отляво. — Джош получи удар с кинжал в ребрата, а Хенри трябваше да зашие с рибарска игла раната на рамото ми. Когато се върнахме в „При Мамчето“, там всичко беше изпотрошено. Оттогава се спотайваме на разни места.
— Това си е истинска война, скуайър — обади се Хенри. — В каналите е като на бойно поле, дори по-страшно.