— Войник ли си? — попита го Джеймс.
— Бях. Някога.
Джеймс кимна и отново потрепери.
— Трябва да престана да си мърдам главата.
— Съжалявам за удара, но инак е доста трудно да те улови човек — рече Уолтър.
Джеймс се намръщи. Главата щеше да го боли още дълго.
— Защо просто не ми прати бележка?
— Не е толкова лесно, когато на всяка крачка дебнат убийци. Изгубихме обичайните си канали за връзка.
— Убийци? — повтори Джеймс. — Да не са Нощни ястреби?
— Може и да са. Но не носят черните дрехи, с които ги помним от едно време. Каквито и да са, тия момчета не знаят нито страх, нито пощада.
— И си гледат сериозно на работата — добави Хенри.
Уолтър кимна.
— Успяхме да им се измъкнем само защото познаваме обстановката по-добре от тях. Рискувахме малко, като тръгнахме след теб, но едно от нашите момчета, дето ни носи тук храна, те видяло да се мотаеш из града и дойде да ни каже. От доста време не се беше показвал по улиците.
— Бях насам-натам по работа — засмя се Джеймс. — Нали знаеш, че служа при принца?
— Чух за това. Тъкмо по въпроса. Май ще ни трябва помощ.
— На кого, на Шегаджиите?
— На каквото е останало от тях — отвърна мрачно Уолтър.
— Че за какво е тогава Праведника? — Джеймс знаеше, че Уолтър никога не би говорил без негово разрешение от името на Шегаджиите. Вероятно бе само посредник.
Тримата се спогледаха и Уолтър попита:
— Ама не знаеш ли наистина?
— Какво да зная?
— Говорят, че Праведника е мъртъв.
Джеймс въздъхна.
— Това май доста променя нещата.
Уолтър сви рамене.
— Трудно можеш да се изкачиш до неговото положение, без да си създадеш цяла армия врагове.
— И кой ръководи сега Шегаджиите?
— Никой — отвърна Уолтър. — Ние вероятно сме единствените оцелели биячи. Най-много да има още един-двама, скрити като нас. Повечето са били избити при нападението срещу „При Мамчето“. Те убиват всички, Джими. Убиват джебчиите и просяците, курвите и уличните хлапета.
— И уличните хлапета? — повтори невярващо Джими.
— Мисля, че зърнах малкия Лимм и още няколко хлапетии да се спотайват долу в каналите, но не съм съвсем сигурен. Нямаше време да проверя, защото по дирите ми търчаха поне половин дузина мъжаги. Може и да са се измъкнали, но ако не са, едва ли са ги пощадили. Слухът за убийствата се разпространява бързо и всеки гледа да напусне час по-скоро града и подземията.
— Тези типове не са нито обикновени пристанищни кавгаджии, нито дори биячи като нас, скуайър — добави Хенри. — Това са убийци, които действат, без да се замислят, без да говорят, без да поискат нещо. Разпорват гърлата на всички наред — мъже, жени и деца — и даже не спират да погледнат какво са оставили след себе си. Няколко нощи си играхме с тях на криеница из каналите, преди да се доберем дотук. Оттогава гледаме да не си подаваме носовете навън.
Джеймс огледа помещението.
— Това не беше ли тайник на контрабандисти?
— Не си ли идвал тук? — попита го Уолтър.
— Няколко пъти, докато работех за Тревор Хъл и бандата му. Когато Батира беше регент.
— Спомням си — кимна Уолтър. — Дори много от Шегаджиите не знаят за него. Особено след като изгоря старата мелница отгоре и прокараха павиран път.
— Има ли нещо за ядене в тия сандъци?
— И да е имало, отдавна е изядено — отвърна Джош. — Това място не е било използвано, откакто Хъл стана човек на принца и взе да плава из моретата под флага на Короната.
— И все пак — колцина от вас може да знаят за него? — попита Джеймс.
— Не ще да са много — отвърна Уолтър. — Говоря за тези, които са оцелели. Преди тук се вясваха само хората на Хъл. Ние, биячите, си имахме други тайни места.
— В такъв случай — рече Джеймс, — нека това остане нашата малка тайна. — Той се изправи и се подпря на стената. — Кое време стана?
— Около час след залез-слънце — отвърна Хенри.
— По дяволите! — изруга Джеймс. — Трябва да се връщам в двореца, а вие ме отвлякохте на дваж по-голямо разстояние.
— Най-добре иди при близкия пост, който е на две пресечки оттук, и поискай да те придружи някой от стражниците.
— Така само ще се забавя повече — промърмори Джеймс. — Освен това знам един път, по който ще стигна по-бързо и без никой да ме забележи.
Уолтър се засмя — за пръв път от началото на разговора.
— Такъв си беше открай време. Винаги знаеш как да минеш незабелязано. Затова все ти възлагаха допълнителна работа. Тайно от Нощния майстор, разбира се.
— Аз да съм работил без разрешението на Нощния майстор? И да рискувам да ме хванете и да ми натрошите кокалите? Не, момчета, никога не бих го направил.