— Хубаво е, че си запазил чувството си за хумор — отбеляза Хенри. — Но какво да правим сега?
— Останете тук. Ще се опитам да се върна преди изгрев-слънце с храна и вода.
— И защо ще го правиш? — попита Джош.
— Защото ме помолихте. И защото сега вече работите за мен.
— Но клетвата на Шегаджиите… — поде Джош.
— … е валидна само докато съществуват Шегаджиите — довърши Джеймс и тръгна към най-отдалечената от изхода за каналите стена. — Ако по някакво чудо Праведника се завърне, смятайте, че сте свободни от всякакви ангажименти към мен. Зная какво е да нарушиш клетвата си към него. Само единици оцеляват. Но ако не се покаже, имам за вас една работа, която ще ви помогне да се очистите пред закона.
— Да се очистим пред закона? — попита учудено Джош.
— Това май ми харесва. — Хенри закима.
Джеймс ги посочи един по един с пръст.
— Имате нужда от всички приятели, на които можете да разчитате, а в момента аз съм ви единственият приятел.
— Май си прав, Джими — съгласи се Уолтър.
— Отсега нататък ще бъда за вас скуайър Джеймс.
— Разбрано, скуайър. — Уолтър се изпъна.
Джеймс заопипва стената и намери онова, което търсеше. Дръпна скритото резе и вратата — която отвън наподобяваше най-обикновена зидария — се отмести встрани.
— Не знаех че тук има врата! — възкликна Уолтър.
— Още колко неща не знаеш — засмя се Джеймс и преди да излезе, подхвърли през рамо: — Ако не се върна до два дни, смятайте, че се е случило най-лошото, и се оправяйте кой както може. В такъв случай ви съветвам да намерите шерифа и да му разкажете всичко, което знаете. Мине е суров човек, но е справедлив.
— За второто не знам, но в първото не се съмнявам — рече Уолтър. — Ще му мислим, ако стигнем дотам.
Джеймс кимна и излезе. Когато затвори вратата, се озова в непрогледен мрак. Знаеше, че тунелът се издига постепенно стотина стъпки и излиза в мазето на една изоставена къща в съседство с изгорялата мелница. Дворът на къщата бе обрасъл с шубраци и бурени.
Щом се озова на повърхността, той се отправи към дворцовия квартал. След половин час стигна градската порта северно от двореца и махна на изненадания часовой, който, изглежда, се готвеше да го попита нещо. Джеймс не му даде тази възможност.
Скоро след това прекоси малкия площад, отделящ града от двореца, и потропа на вратата. Двамата стражници понечиха да го спрат, но го познаха.
— Скуайър Джеймс? — попита единият. — Да не се е случило нещо?
— Винаги се случват разни неща — отвърна замислено Джеймс и продължи по пътя си без повече коментари.
Щом влезе в двореца, спря първия паж, изпречил се на пътя му.
— Съобщи на принца, че съм се върнал и ще го посетя веднага щом се приведа в подходящ вид.
Пажът сбърчи нос от миризмата на канал, която се носеше от дрехите на Джеймс, но после си спомни за задълженията си и отсече:
— Слушам, скуайър! — Обърна се и забърза по коридора. Джеймс почти дотича до стаята си и веднага смъкна вмирисаните дрехи. Смяташе да се изкъпе по-късно, засега успя само да се наплиска в един леген.
След минути излезе от стаята и се натъкна на същия паж, когото бе пратил при принца.
— Скуайър! — докладва момчето. — Негово височество каза, че ви очаква в кабинета си.
Джеймс забърза към кабинета на Арута, почука и влезе. До вратата стоеше сконфузен млад мъж с униформа на градски жандарм. Арута седеше зад бюрото си.
— Този млад човек, изглежда, търси теб — рече Арута и посочи с брадичката си жандарма. — След като не могли да те открият никъде, Гардан го прати при мен. Младежът твърди, че трябвало да се срещнете по някаква важна работа. Май бе доста обезпокоен от факта, че не го чакаш в уговореното време.
— Сигурно, но бях задържан против волята си — отвърна с усмивка Джеймс.
Лицето на Арута остана безстрастно, но в гласа му се долови спотаено любопитство.
— Виждам, че все пак си ми спестил неудобството да пращам градската стража, за да те спасява.
— Да, защото се споразумях с похитителите си.
Арута му даде знак да седне. Преди това Джеймс се обърна към младежа и го попита:
— Ти ли си Джонатан Мине?
— Да, скуайър — отвърна младият жандарм. Беше горе-долу на възрастта на Уилям, но животът сред подземния свят бе оставил отпечатъка си върху лицето му. В присъствието на принца Джонатан бе само едно неуверено в себе си момче, но в някоя кръчмарска свада сигурно знаеше как да се защити.
— По-късно ще ми разкажеш как си се измъкнал — продължи Арута. — Сега искам да знам какво става в града.
— Нищо добро — рече Джеймс. — Както Джонатан и другите жандарми несъмнено ще потвърдят, градът е залят от вълна на убийства, които на пръв поглед изглеждат напълно безсмислени. Струва ми се обаче, че между тях има връзка. Само дето още не сме я открили.