— Значи шпионираш, а?
— Нещо подобно. — Джеймс повдигна рамене. — Помислих си, че едва ли има и друга Яжара, която да е от Джал-Пур.
Пъг се разсмя.
— Джими, ще стигнеш далеч, стига преди това да не увиснеш на бесилото.
— Не си първият, който ми го казва.
— При следващата ни среща с принца ще му разкрия връзката. Хайде, побързай, че виж къде стигнаха. — Той махна с ръка към Арута и Локлир.
— Прав си — рече Джеймс. — Приятен ден, ваша светлост.
— Приятен ден, скуайър.
Джеймс пришпори коня и се понесе в галоп след Арута и Локлир. Задмина ги и се изравни с рицар-маршала Гардан, за да обсъди с него предстоящото разпръсване на армията.
Когато най-сетне се върна при Локлир, младият скуайър го попита:
— Защо се забави?
— Исках да питам нещо херцог Пъг.
Локлир се прозя.
— Мога да спя цяла седмица.
Дочул думите му, Арута се намеси:
— Когато се върнем в Крондор, ще имаш тази възможност. А после потегляш на север.
— На север ли, сър?
— Доколкото си спомням, ти се върна от Тир-Сог без мое разрешение, макар че имаше основателна причина. А сега, след като опасността отмина, можеш да се прибереш при барон Мойе, за да отслужиш докрай отреденото ти време.
Лицето на Локлир се изкриви от мъка.
— Мислех, че…
— … че вече си се измъкнал от онази дупка, знам — подметна тихо Джеймс.
Арута се смили над младежа.
— Ако се справиш добре със службата при Мойе, обещавам да те прибера по-рано. Стига да не се забъркаш в някоя каша.
Локлир кимна мълчаливо и Арута пришпори коня и се отдалечи.
— Е, поне ще се наспиш в топло легло, преди да потеглиш отново — успокои го Джеймс.
— Ами ти? — попита Локлир. — Нямаш ли някоя недовършена работа в Крондор?
Джеймс затвори очи, сякаш дори мисленето го изтощаваше, и отвърна:
— Разбира се. Като например търканията ми с Гилдията на крадците. Но тия неща да не те безпокоят. Мога и сам да се справя.
Локлир изсумтя. Беше твърде уморен, за да отговори.
— Но ще ти призная — продължи Джеймс, — че след тази история с цураните и моредела проблемът с крадците ми се струва дребен.
Локлир го погледна. Джеймс изглеждаше загрижен и измъчен и той знаеше защо — Гилдията на крадците му бе издала смъртна присъда, защото ги бе изоставил и бе предоставил услугите си в служба на принца.
Но имаше и нещо друго. При Джеймс винаги имаше още нещо.
Глава 1
Бягството
Шумът от преследването ехтеше из тъмните тунели.
Лимм дишаше на пресекулки, напрегнал сетни сили да се измъкне от онези, които бяха твърдо решени да го убият. Младият крадец се молеше на Банат, бога на крадците, преследвачите да не познават така добре като него отходните канали на Крондор. Даваше си сметка, че не може нито да им избяга, нито да се бие с тях — единственото му спасение бе да ги надхитри.
Момчето разбираше, че паниката е негов враг, и полагаше отчаяни усилия да прогони нарастващия страх от душата си. Спря за миг на разклонението на два тунела, после свърна наляво, вдигнало пред себе си трепкащия фенер. Беше оставил отворена само една тясна цепнатина отпред и се ориентираше почти пипнешком. В някои участъци от подземията през решетките на тавана или случайни пукнатини се процеждаше по малко дневна светлина. Точно толкова, колкото да определи под коя част на града се намира. Но имаше и места на непрогледен мрак, където се чувстваше като истински слепец.
Стигна едно разширение, направено с цел да забави течащата вода, наведе се, за да не си издраска темето, и краката му зашляпаха в локвите мръсна вода, останали след последното наводнение.
После вдигна ръце, запъна се с крака в стената, извъртя се настрани и продължи да пълзи така, защото знаеше, че само на няколко крачки по нататък в пода на тунела има отвор, през който водата се спуска на десетина метра. За всеки случай затвори и последното капаче на фенера, за да не би преследвачите му да го забележат. От другата страна имаше участък, който постепенно извиваше надясно.
Съвсем скоро се озова над отвора и почувства повея на хладен въздух отдолу, където водата се стичаше с глух екот. Още няколко по-малки тунела завършваха в този участък, известен сред местното братство като Кладенеца. Той затаи дъх, защото най-малката грешка или подхлъзване можеше да му струва живота.
Изцяло съсредоточен в звуците зад себе си, Лимм едва не се блъсна в решетката, която запречваше тунела от другата страна. Скочи на пода и приклекна, за да не бъде забелязан и дори прострелян, в случай че някой го дебнеше зад металната преграда.