— Аз пък мислех, че с остаряване дървото става по-здраво — рече Уилям.
— Понякога — обясни Трегар. — Виждал съм стари сгради, в които гредите са яки като стомана. — Той вдигна една треска и я завъртя между пръстите си. — Но друг път просто остарява.
— Кое време ли е станало вече? — попита Джеймс.
— Трябва да наближава изгрев-слънце — отвърна Трегар.
— Предполагам, че нашите приятелчета ще прекарат деня в непробуден сън. Особено след такава изтощителна нощ. Ако не успеем да намерим друг изход, пак ще пробвам да отворя тайната врата. Не можем да останем дълго тук.
— По-добре да потърсим първо вода — рече Уилям. — Умирам от жажда.
Джеймс кимна. Бяха оставили припасите в подножието на скалната цепнатина.
— Ще видя какво мога да направя.
— Преди да тръгнеш — какъв беше онзи трик със светлината? — попита го Уилям.
Джеймс му подаде запаления светилник и каза:
— Гледай. — Бръкна в кесията на колана си и извади дълъг черен фитил и миниатюрна стъкленица. — Във фитила има самозапалващо се вещество. Този фокус ми го показа един уличен жонгльор в Крондор. — Джеймс пусна една капка от стъкленицата на самия край на фитила и той пламна. — Много е удобно и не се налага да чукаш желязо и кремък, което е безнадеждна работа, особено ако има силен вятър.
Уилям се захили.
— Аз пък си помислих, че си го научил от стария Кълган.
— Не си познал. Бих ви оставил светилника, но на мен повече ще ми е нужна светлина. Не мърдайте оттук. — Джеймс се изправи, шмугна се през вратата и изчезна. Стаята потъна в мрак.
— Капитане — заговори Уилям, — нося със себе си кремък, стомана и прахан — за всеки случай.
— Добре си се сетил. В ъгъла има достатъчно трески. Ако ни потрябва огън, можем да ги разпалим бързо.
— Разбрано, капитане.
Последва продължителна пауза. Пръв я наруши Трегар.
— Този скуайър е доста необикновен човек, не смяташ ли?
— Така се говори — съгласи се Уилям. — Не съм прекарал кой знае колко време с него. Странното е, че вие не го познавате по-добре.
— Съвсем малко — призна Трегар. Последва нов период на мълчание, който отново бе нарушен от капитана. — Той е личен скуайър на принца. Някои го наричат негов питомец, но гледат да не ги чуе. Има доста привилегии.
— И доколкото ми е известно, ги е заслужил.
— Така изглежда, нали?
— Капитане? — попита Уилям.
— Какво?
— Исках само да ви кажа, че това назначение в Крондор не ми беше по вкуса. Предпочитах да ме пратят някъде надалеч.
— И аз останах с подобно впечатление.
Отново тишина.
— Та защо не ти се служеше в Крондор? — попита Трегар.
— Всъщност аз не съм роднина на принца. Баща ми е бил осиновен от херцог Боррик преди много години.
— Нищо, момче. Това също те прави член на семейството на принца.
— Така ми казаха. Но аз предпочитам да бъда войник. Държа сам да си изкарвам прехраната.
— Войнишката професия е трудна работа — заговори Трегар. — Повечето от синовете на благородниците си мислят, че е свързана с перчене в блестящи доспехи и размахване на саби, а не знаят, че… — той млъкна.
— Че има и друго? — подсказа му Уилям.
— Точно така. Аз започнах като доброволец, записах се в самото начало на Войната на разлома. Бях зачислен в гарнизона на Дуланич, но за първи път помирисах кръв край Ябон, когато дойде херцог Ги.
По времето на тези събития Уилям беше още невръстно хлапе.
— В онези дни твоето приятелче Джеймс още беше нагъл крадец, а аз бях само един уплашен войник, стиснал здраво пиката и застанал редом с други уплашени войници, докато цуранските бойци се хвърляха на вълни срещу нас и в очите им се четеше само безумие.
Уилям кимна в мрака.
— Както и да е, войната продължи дълго и много добри момчета не доживяха да видят края й. Втората зима горе в планините ме завари сержант. Третата бях лейтенант и тъй като служех в отряда на принца, станах „рицар-лейтенант“. Но честно казано, не съм се стремил към слава… Всъщност защо ли ти говоря всички тези неща?
— Няма нищо, капитане. Гласът ви ми действа успокояващо.
— Аз съм най-старият ерген в целия гарнизон, Уил.
Уилям се смути, че капитанът го нарича така.
— Сигурно ви е трудно, капитане.
— Не ме канят често на танци, за да се запознавам с младите госпожици. Нямам роднински връзки със знатни господа. Баща ми беше докер.
Изведнъж Уилям си даде сметка, че Трегар е изплашен. Това, че говореше така откровено с него, също бе начин да забрави страха си. Уилям не знаеше какво да каже и затова промърмори:
— И баща ми е започнал като помощник в кухнята.
— Но не е останал там до края, нали?
Уилям се разсмя.