— Само един ли? — попита Трегар.
— Един, но достатъчно голям. Последният Следотърсач ще бъде убит тази нощ, ако не успеем преди това да го измъкнем.
— А можем ли да го спасим? — попита Уилям.
— Разбира се, че можем.
— В такъв случай не виждам какво ще ни спре — заяви Трегар.
— Няма да е толкова лесно. Не разполагаме с храна, вода и коне, а Арута ще се появи в околностите най-рано след два дни — ако въобще успее да ни намери. Не съм сигурен колко убийци се крият тук, но предполагам, че са най-малко триста. — Джеймс подаде светилника на Уилям. — Подръж това.
После клекна и започна да чертае с пръст на пода.
— Ето тук се намираме ние. На изток от нас са централните подземия, където са струпани Нощните ястреби, или каквито са там. На север има изоставени помещения, повечето са били предназначени за складове. Прекарах известно време в канализацията…
— Не миришеш на канали — подсмихна се Трегар.
Джеймс завъртя глава.
— Сигурно, след като не са били използвани от векове. — Той нарисува един правоъгълник. — Ние сме в югозападния край на старата тъмница. Видяхме къде е оръжейната, която сега използват за храм. Някогашните казармени помещения са превърнати в столова. На север има още няколко празни стаи. На изток е конюшнята и една спускаща се врата, която използват за главен вход.
— А пътят, по който дойдохме ние? — попита Уилям.
— На връщане минах и покрай тайната врата. Затворена е с резе, което обаче е скрито в стената. Отключващият механизъм е вграден зад една фалшива плоча. Всичко е измислено много хитро — ако отвориш вратата отвън, задействаш капана.
— И какво представлява той? — попита Трегар.
— Не зная, нито имах желание да провеждам експерименти, но видях зъбци, свързани с опънати метални жици. Освобождават се, ако вдигнеш вратичката догоре.
— Значи затова ни накара да пропълзим под нея.
— Имал съм и друг път работа с подобни капани. Старите навици трудно умират. Глупавият крадец е мъртъв крадец — засмя се той. — Просто предположих, че ако има капан, ще се задейства само когато вратата се отваря по обичайния начин.
— А какво научи за западния вход? — попита Трегар.
— Не можах да намеря проход, който да води нататък. Но открих един, който върви право нагоре. — Той посочи срутения таван в дъното на стаята.
— Това ли е твоят път нагоре? — попита Уилям.
— Може би — отвърна Джеймс. — Ако не греша в представите си за цялостното разположение на крепостта, намираме се точно под част от стената и западната врата. Не може да няма коридор, който да води от оръжейната до двора над нас.
Трегар се изправи, приближи се до купчината в ъгъла, покатери се върху нея и внимателно огледа назъбения отвор. Беше запречен от няколко големи камъка, които обаче поддаваха при натиск. Той освободи един и го изтърколи надолу.
— Само че трябва да внимаваме — предупреди го Джеймс. — Гредите са доста паянтови. Ако ги разместим, най-вероятно целият таван ще се срути върху нас. Малко по-нататък по коридора има друга стая, където срутването е още по-голямо. Но ако и там не намерим начин да се изкатерим горе, остава само пътят, по който дойдохме. Само че ако надушат, че сме помогнали на Едуин да избяга, ще завардят хълмовете наоколо. Да можехме да откраднем конете от конюшнята, бихме могли да си осигурим значителна преднина. Успеем ли да стигнем Арута преди тях… — Той сви рамене.
— Ти ходи ли до тази конюшня? — попита го Трегар. — Знаеш ли как да отвориш вратата? Дали и там няма някакъв скрит механизъм? Какво има от другата страна на рова?
— Разбрах те, капитане — рече Джеймс.
— Освен това — намеси се Уилям, — ако успеем да избягаме и да предупредим принца, ще заварим ли някого тук, когато се върнем? Дали убийците няма да се разпръснат из околността, или да се преместят някъде другаде?
— Напълно възможно — кимна намусено Джеймс. — Оставете ме да помисля.
Той изгаси светилника, седна на пода и опря гръб в стената. Близо час никой не наруши мълчанието.
Най-сетне гласът на Джеймс проряза тишината.
— Измислих го!
Джеймс лежеше съвсем неподвижно в спуканата канализационна тръба и се ослушваше. След като се увери, че никой не се движи в стаята над него, той внимателно се промуши през отвора. Едуин го усети още щом застана до вратата.
— Време ли е?
— Време е — потвърди Джеймс и се зае да оглежда ключалката. Механизмът беше съвсем прост, би могъл да я отвори дори със завързани очи. Той извади от колана си една тънка метална тръбичка и я пъхна в ключалката. След няколко леки завъртания се чу щракване и вратата бе отключена.