— В тъмното ли? — попита Уилям.
— Да имаш светлина? — попита Джеймс.
— Не.
— Така и предполагах. Хайде, повдигни ме.
Уилям прибра меча си, след това зашари с ръце и докосна Джеймс по рамото.
— На ръце или на рамене?
— Наведи се, за да мога да ти стъпя на раменете, после се изправи.
— Както кажеш. — Уилям коленичи.
Джеймс се покатери на раменете му, балансирайки като акробат.
— Давай! — нареди той и Уилям се изправи, като го придържаше за глезените. — Пусни ме! — каза Джеймс и след миг добави: — Сега вдигни ръце, за да мога да те изтегля.
Наложи се Уилям да подскочи три пъти, преди Джеймс да успее да го улови. После дойде ред на Трегар. Когато и тримата се сгушиха в тясното пространство върху гредите на тавана, Уилям попита шепнешком:
— Какво е това място?
— Не зная — отвърна Джеймс. — Може би са се разместили камъните. Или оттук е текла вода.
— Водата щеше да дойде отнякъде, а доколкото познавам района, наоколо няма никакви водоизточници — възрази Трегар.
— Тук сме под повърхността — отвърна Джеймс. — Може би нивото в кладенеца преди години е било по-високо. Не зная. Важното е, че можем да се възползваме от нишата.
— Между нивото, на което се намираме, и повърхността има поне петдесет стъпки яка скала — рече Уилям. — Нищо чудно в нея да са прокопани и други помещения.
— Но нали каза, че не си срещал други стълбища — посочи Трегар.
— С изключение на последните две стаи в западния коридор, където покривът бе напълно срутен. Може там да е имало стълбище.
— Какво ще правим сега? — попита Уилям.
— Ще чакаме — рече Трегар.
След няколко минути чуха приближаващи се стъпки и коридорът отвън се озари от светлина. Покрай вратата се засуетиха въоръжени до зъби мъже, които осветяваха пътя си с факли. Всички носеха черни наметала — само един бе загърнат в свещеническо расо.
Те огледаха мълчаливо стаята и продължиха нататък. Малко след това Джеймс заговори:
— Докато онези долу светеха с факлите, забелязах няколко разместени камъка над нас.
— Гледал си нагоре? — попита Уилям.
— Стар навик — отвърна Джеймс. — Когато те преследват из каналите и си осветяват пътя, е хубаво да отместваш поглед настрани, за да не губиш остротата на зрението си в тъмното. Джеймс прокара ръка по тавана над тях.
— Плочите са дялани и еднакви.
— Може би е под на друга стая — подхвърли Трегар.
— Помогнете ми да отместя този камък — рече Джеймс и лекичко се надигна.
Трегар се промуши в тясното пространство до него и двамата разклатиха масивната плоча, а после я пуснаха внимателно на пода на стаята. Отгоре се посипа прах и мазилка. Джеймс подаде глава през образувалия се отвор и каза:
— Стая е.
Наложи се да разместят още две плочи, за да успее да се промуши през отвора. Трегар и Уилям го последваха.
Въздухът бе застоял и влажен. Мракът бе непроницаем.
— Почакайте да проверя колко е голямо помещението — предупреди ги шепнешком Джеймс. Приклекнали зад него, Уилям и Трегар не помръдваха, докато Джеймс обикаляше пипнешком стаята.
— Тук има стена — докладва той след няколко секунди: гласът му долетя от десетина стъпки разстояние. После го чуха да крачи в обратната посока и след още няколко секунди да казва: — Подът изглежда стабилен, с изключение на отвора, през който минахме. Аха!
— Какво има? — попита Трегар.
— Врата. Дървена. Затворена. — След още няколко секунди се чу дращене, блесна искра и изведнъж се появи пламък. — Открих една стара факла. Да видим какво имаме тук.
Стаята бе правоъгълна, дълга и широка приблизително четирийсет стъпки, с празни рафтове за оръжие покрай стените. В средата бяха поставени две стойки, с празни жлебове за копия.
— Ако оръжейната е под нас… — произнесе замислено Джеймс.
— Значи тук са държали резервните оръжия — довърши Трегар. Джеймс постави факлата в пръстена на стената и се приближи към вратата.
— Оттук вероятно се излиза на парадния площад. — Той натисна дръжката. — Клеясала е. Да опитаме да раздвижим пантите.
Уилям и Трегар извадиха кинжалите и почнаха да стържат ръждата от пантите.
— Де да имахме масълце — промърмори Трегар.
— Зная откъде да взема — сети се Джеймс.
— Откъде? — попита Трегар.
— От едно местенце долу — рече Джеймс и се запъти към отвора в пода.
— Да не си се побъркал? — опита се да го спре Трегар.
— Не е изключено — отвърна нехайно Джеймс и се спусна през отвора.
Трегар и Уилям се спогледаха. Не им оставаше нищо друго, освен да седят и да чакат.