Времето се точеше бавно. Най-сетне чуха гласа на Джеймс от тъмнината в долната стая.
— Ей, някой да ми подаде ръка.
Уилям изтича и се наведе през отвора. След няколко неуспешни опита Джеймс успя да го улови за ръката и се озова при тях.
— Ето — рече той и подаде на Уилям един буркан. — Олио.
— Как е положението долу? — попита Трегар.
— Тъкмо започнаха второ претърсване. Сигурно са пратили хора до горния отвор на стария кладенец и като не са открили там следи, са решили, че още сме някъде долу. Вероятно смятат, че става въпрос само за Едуин. Рано или късно ще се доберат и до това местенце.
— И тогава ще ни открият — довърши Уилям.
— Навярно — рече Джеймс. — Но не това ме тревожи.
— Че кое тогава? — учуди се Трегар.
Джеймс измъкна от колана си тежък железен лост и кимна към вратата.
— Смажи пантите. — Докато Уилям изпълняваше заръката, той продължи: — Страхувам се да не ни заловят преди Арута да получи предупреждението. Докато се надлъгваме тук долу, повечето от тези негодници ще бъдат твърде заети, за да забележат приближаването на принца. Ако всичко върви според плана, крондорската кавалерия ще преследва конниците отвън до последния момент и те ще се натъкнат на здраво залостената порта.
— Това ли ти е планът? — попита Трегар.
— Това беше старият план — отвърна Джеймс. — Ако тази врата води там, където си мисля, разполагам с още по-добър.
След като смазаха пантите, Трегар нагласи железния лост в цепнатината до бравата и натисна с всичка сила. Чу се пукот, но вратата се отмести само с няколко сантиметра.
— Не зная какво я затиска от другата страна, но я държи здраво.
— Капитане, ще позволите ли? — предложи услугите си Уилям.
Трегар подаде лоста на широкоплещестия момък.
Уилям огледа вратата, после постави лоста в горната й част и натисна силно и рязко, като използва и тежестта на тялото си. Вратата се премести още малко. Уилям натисна повторно и изведнъж вратата изхвърча от пантите си и се стовари върху каменния под сред облак прах.
— Вижте — посочи Уилям.
Помещението бе прокопано в скалата непосредствено под централния площад на крепостта. Точно от средата нагоре водеше широка полегата платформа, която опираше в двукрила врата в тавана, залостена с масивно резе. Краищата на металното резе завършваха с пръстени, от които някога вероятно бяха висели въжета, отдавна изгнили. Издърпването им освобождаваше резето и вратата се разтваряше надолу към платформата.
— Хитро измислено — възхити се Джеймс. — При отварянето си крилата се подпират на горния край на платформата.
— Стар кешийски номер — обясни Трегар. — Лично аз не съм се сблъсквал с него, но рицар-маршал Дуланич веднъж ни разказа как превзели някакво укрепление насред пустинята. Уж избили всички, влезли вътре и се настанили на лагер. Но посред нощ укреплението се напълнило с врагове, които сякаш изникнали изпод земята! — Той огледа помещението. — Сигурно и там е имало подобно тайно подземие.
Трегар се изкатери на платформата и огледа вратата.
— Отгоре сигурно са застлали платнище, върху което са изсипали пясък. Така няма да чука на кухо, в случай че някой реши да тропне с крак, за да търси скривалище.
— И като добавиш прахта от няколко столетия — промърмори Джеймс, — ще са ни нужни осем коня, за да отворим тази врата.
— Ако я дърпат навън — да — потвърди Трегар.
— Прав си — съгласи се Джеймс. — Почакайте! Какво ще стане, ако освободим тези скоби? — Той посочи скобите, които придържаха резето.
— Аз бих могъл да опитам — намеси се Уилям и се зае със задачата без повече подканване. След минута обяви: — Дървото е съвсем изсъхнало. Троши се като стар хляб. — Продължи да работи и скоро две от скобите изскочиха от местата си и тупнаха на пода. Още една ги последва, а заедно с нея и тежкото резе, което издрънча върху плочите и накара Джеймс да подскочи. Уилям дишаше тежко. Очакваше всеки миг вратите да се люшнат към него, но не последва нищо.
— Не трябваше ли да се отворят надолу? — попита той.
— Трябваше — потвърди Трегар.
Джеймс се изкатери на платформата и се зае да оглежда процепа между вратата и рамката. После извади кинжала си и го забоде в него. Изстърга нещо с острието и го пусна в шепата си, за да го огледа внимателно.
— Какво е това? — попита Уилям.
— Кал.
— Кал ли? Че откъде се е взела?
— По тези места вали рядко — рече Трегар, — но понякога се случва. Водата е проникнала през процепа и е размекнала прахта, а след това жегата я е спекла.
— Като тухла — каза Джеймс и им подхвърли парченцето, което бе изстъргал.