Джеймс скочи върху следващия от часовоите и усети хрущящ звук под ботушите си. Мъжът нададе болезнен вик. Джеймс се препъна в него и тъкмо когато политаше надолу, забеляза, че вместо да се сражава, един от противниците се опитва да се изкатери обратно. Джеймс замахна към него, но не го уцели и мъжът се покатери върху платформата. Не можеше да му отдели повече внимание, тъй като пред него се изправи друг убиец, размахал святкащ ятаган. Джеймс успя само да се метне назад, за да избегне острието, което бе насочено към гърлото му. Макар и проснат по гръб, се извъртя ловко и прониза мъжа, който седеше до него и стенеше от болка.
Изправи се и зърна един облечен в черно наметало гръб. Промуши го, без да се двоуми. Все още му се виеше свят от удара в платформата.
Трегар бе стъпил върху един мъртъв убиец и се биеше с друг.
Уилям посече единия си противник, като същевременно отбиваше атаките на втори.
Джеймс му се притече на помощ и със съвместни усилия ги довършиха.
— Един избяга! — извика Джеймс.
— Аз ще го пипна! — отвърна Уилям и изтича нагоре по платформата. Мъжът бе вече на стотина крачки от него и бягаше към една цепнатина в скалата. Уилям се втурна по петите му.
Джеймс и Трегар довършиха последния убиец и надникнаха какво става горе. Видяха, че Уилям тича към източната врата.
— Бягай след него — нареди Джеймс. — Като приключите с онзи, вземи момчето й тръгнете към пустинята.
— А после?
— Открийте Арута. Първоначалният план беше да задържим вратите на конюшнята затворени, докато хората на принца довършат убийците отвън. След това щяхме да пуснем нашите вътре.
— Тримата да задържим сами портата срещу всички в крепостта?
— Нали затова се опитвахме да им намалим броя?
— А сега какво ще правим?
— Предай на Арута да прати десетина изпитани мъже, които да слязат през тази стая и отвора на пода в коридора и да проникнат в крепостта от изток. Останалите да се преструват, че искат да разбият източната врата — така ще задържат убийците там.
— А ти какво ще правиш?
— Ще им отвлека вниманието. Ако открият този изход към повърхността, губим голямо преимущество.
Трегар го погледна, сякаш се канеше да каже нещо, но само кимна, обърна се и се затича след Уилям.
Джеймс пое дъх, огледа се, после се спусна в подземията на древната крепост.
Макар да не се бе прославил като най-бързото хлапе в Звезден пристан, нито като най-бързия кадет в Крондор, Уилям знаеше, че силата му е в неговата издръжливост. Ако надбягването между двамата опираше до последното, тогава убиецът, който несъмнено бе много по-бърз от него, му беше вързан в кърпа. Уилям изведнъж осъзна, че противникът му е допуснал грешка, като бе избрал да се спусне надолу към оврага от западната страна, а оттам вероятно да свърне към западния проход, през който тримата бяха проникнали в крепостта. Ако беше побягнал в противоположната посока, вероятно щеше да открие свои край източната врата или да вдигне шум, за да му се притекат на помощ. Сега обаче шансът бе на страната на Уилям.
Оврагът се разшири и постепенно изви на север и той отново забеляза тичащия мъж. Без да забави крачка, Уилям отбеляза мислено, че мъжът пред него вече не бяга толкова бързо. Страхът и жаждата да оцелее го бяха пришпорили в началото, но сега вече умората казваше тежката си дума. Уилям също усещаше, че сърцето му блъска лудо и очите му парят от напрежение. Премигна и се опита да изтрие стичащата се от челото му пот. След това си наложи да ускори крачка и скоро забеляза, че разстоянието между двамата започва да се скъсява. Уилям нямаше никаква представа къде точно се намират и какво разстояние ги дели от завоя и пътеката към крепостта. По-важното бе, че беше скъсил дистанцията наполовина и бе само на стотина крачки зад убиеца, когато той за първи път погледна през рамо. Или бе усетил по някакъв начин приближаващия се Уилям, или го бе чул, но в крайна сметка вече знаеше, че го преследват.
Мъжът побягна по-бързо и Уилям трябваше да се пребори със споходилото го отчаяние. Какъвто и да беше планът на Джеймс, нямаше съмнение, че той не предвиждаше убийците да открият входа към крепостта откъм платото.
Без да обръща внимание на болката в краката си, той също се помъчи да ускори бяг. Убиецът сигурно беше много изморен. Сега вече идваше моментът за истинска проверка на силите. Разстоянието отново започна да се съкращава и Уилям почувства, че надеждата му се възвръща. Вече нямаше никакво съмнение, че противникът му е твърде изморен, за да се измъкне.