Оврагът се разшири още и най-сетне Уилям зърна пътеката, където преди няколко дни се бяха разделили с двамата войници.
Когато излезе на нея, убиецът се поколеба за миг накъде да тръгне и тази колебливост реши съдбата му. Не му оставаше друго, освен да приеме боя.
Той се извърна, извади ятагана си и се приготви за схватка. Очевидно очакваше Уилям да спре, да извади оръжието си и едва тогава да нападне, но вместо това момъкът сграбчи двуръчния меч и без да забавя бяг, го размаха над главата си, като нададе боен вик.
Убиецът отскочи встрани, стреснат от неочакваната атака, но без да губи присъствие на духа. Парира удара на Уилям и се извъртя към него, когато момъкът го подмина и заора в мекия пясък.
Двамата приклекнаха и се измериха с погледи. С лявата си ръка мъжът измъкна кинжал от пояса и се приготви да отбива с него ударите. Уилям знаеше, че подобна тактика е напълно безполезна срещу тежко и дълго оръжие като неговото, но въпреки това беше нащрек, защото не се съмняваше, че убиецът ще хвърли кинжала по него при първа възможност. Вече бе преценил, че противникът му може да действа еднакво добре и с двете ръце.
Уилям заобиколи противника си отляво — търсеше и най-малката възможност за атака. Когато беше отпочинал, Уилям можеше да се мери с меча си и с най-бързите сабльори, но сега усещаше, че умората надделява. Даваше си сметка, че ако не успее с първите два или три удара, с него е свършено.
Той скочи напред и замахна. За да не му избият оръжието, убиецът, вместо да парира, се отдръпна и Уилям реши да използва удалата му се възможност. Пристъпи още две крачки и влезе в обсега на кинжала, който убиецът размахваше с лявата си ръка. Мъжът замахна към шията му, но Уилям се извъртя навреме и острието само се плъзна по рамото му, оставяйки кървава диря.
— По дяволите! — изруга Уилям и очите му се замъглиха. Ако кинжалът го бе улучил няколко сантиметра по-навътре, щеше да го прободе в сърцето. Въздухът излизаше на пресекулки от дробовете му. Убиецът се възползва от объркването му, изви се, блъсна го с рамо в гърдите и го повали на земята. Като се стараеше да не обръща внимание на болката, Уилям се претърколи и се надигна на коляно. В същия миг убиецът го изрита в лицето и отново го събори по гръб. Пред очите на момъка затанцуваха червени кръгове.
Уилям отчаяно се мъчеше да не изгуби съзнание. Изведнъж осъзна, че е изпуснал меча. Докато се опитваше да седне, му нанесоха още един удар и главата му забуча. Заслепен от болка, той едва усещаше, че на гърдите му се е стоварила някаква тежест.
Уилям премигна в мъчителни усилия да махне кървавата пелена пред погледа си и видя притисналия го с крак убиец, вдигнал ятаган, за да нанесе последния удар. Но в мига, в който Уилям осъзна, че съдбата му е решена и че вече е твърде късно да се бори, убиецът замръзна и после започна да се свлича.
Над Уилям се надвеси фигура, облечена в метална ризница, която доста наподобяваше неговата собствена, и трябваше да минат още няколко секунди, преди младежът да познае капитан Трегар.
Капитанът прибра сабята си и се наведе над него.
— Чуваш ли ме, Уилям?
— Да — простена младежът.
— Можеш ли да се изправиш?
— Не зная — отвърна Уилям. — Нека се подпра на вас и ще разберем.
Трегар му подаде ръка и му помогна да се надигне.
— Я дай да видя — рече той и огледа раната на рамото му. — Ще я преживееш.
— И това ако не е добра новина — засмя се Уилям.
— Ще смъди доста, след като я превържем. — Докато говореше, капитанът откъсна парче от наметалото си и пристегна раната. Уилям почувства, че коленете му се подгъват, но Трегар го прихвана. — Сега не е време да припадаш, лейтенант.
— Прав сте, сър — отпаднало се съгласи Уилям.
— Отиваме да намерим принца. Ще те оставя с някой от хората му.
— Разбрано, сър — рече Уилям, който все още дишаше на пресекулки. — Разчитайте на мен.
— Зная, Уили — рече Трегар. — Хайде да видим къде е принцът, преди убийците да са ни открили.
— А Джеймс? — сети се Уилям.
— Той остана вътре. Каза, че ще трябва да се поизпотят, ако искат да го намерят.
Уилям не каза нищо, но се запита дали би имал куража да постъпи по същия начин. Джеймс трябваше да разчита на много повече от късмета си, ако искаше да оцелее, докато пристигнат хората на принца.
Тръгнаха на изток. Отначало вървяха бавно, но скоро Уилям взе да идва на себе си и ускориха крачка.
Джеймс се огледа. Намираше се в коридора под стаята, през чийто таван се бяха измъкнали горе. Беше преценил, че вероятността да го търсят в тази част на крепостта е относително най-малка.
— Рутия — прошепна той: обръщаше се към богинята на късмета. — Зная, че невинаги съм ти бил верен и че от доста време не съм посещавал храма ти, но ако се постараеш и този път да ме опазиш от неприятни случайности, обещавам да стана твой най-страстен поклонник.