— Значи предлагаш план? Това е рядко за теб, скуайър.
— Бях доста близо до него, ваше височество, и ще ви кажа, че притежава исполинска сила и е в състояние да изскубне ръката на човек само с едно леко дръпване. Трябва ни жрец, който да го прогони обратно в царството му, или магьосник, за да го унищожи.
— Не разполагаме нито с жрец, нито с магьосник — отвърна Арута. — Освен това, доколкото си спомням от книгите, които съм чел на тази тема, всеки демон може да бъде убит, стига да не е превъплъщение на някаква по-голяма сила. Има и други способи, освен дневната светлина и стоманата. — Принцът се обърна към Уилям. — Лейтенант, искам двамата с капитана да се върнете при другия вход. Вземете отряд стрелци с лък и още преди залез-слънце подгонете това същество към тази врата.
Трегар и Уилям отдадоха чест и се отдалечиха.
— Ами ако не успеят да го подгонят, ваше височество? — попита Джеймс.
— В такъв случай ще трябва да влезем вътре и да го потърсим — заяви спокойно принцът. — Това не включва теб, скуайър — добави той, след като огледа Джеймс още веднъж. — Имал си и по-добри дни. — Той повика един от помощниците си и му нареди: — Отведете скуайъра назад и се погрижете да се нахрани и да получи достатъчно вода. Има нужда от почивка.
Джеймс се остави на войника да го отведе зад една скала, където му дадоха сушено месо и мях с вода. Тъй като обозът бе на много дни път зад тях, той знаеше, че това е храната, която споделят всички войници от отряда, включително и принцът.
Докато се хранеше, на няколко пъти заспива. Помнеше само, че някой му донесе чисти дрехи и обувки. Всъщност това бе последната му съзнателна мисъл, преди да се унесе в непробуден сън.
След като разположиха войниците, Трегар се обърна към Уилям.
— Лейтенант?
— Да, сър?
— Ще сляза долу с първите шестима. Изчакай малко, после прати сержанта със следващите шестима, а ти поведи последната група. Лъконосците остават тук.
— Разбрано, сър.
— Първата група поема на изток — продължи Трегар. — Втората ще тръгне на юг. За теб остава най-трудното, Уил. Искам да се отправиш на север — към оръжейната.
— Слушам, сър.
— Първият, който открие демона, заема позиция и праща вестоносец до останалите. Защитавай се, ако трябва, но не се опитвай да го нападаш. Ще се помъчим да го погнем със стрели към вратата, зад която го очакват хората на принца.
Бяха завързали с въжета два плетени коша, с които да спускат и вдигат войниците през отвора в тавана.
След като даде необходимите разпореждания, Трегар поведе първия отряд към мрака. Уилям ги изчака да се спуснат и даде знак на сержанта и хората му да ги последват. После тръгна и той. Двайсет и един войници, за да прогонят демон на дневната светлина! Надяваше се, че ще са достатъчно. Макар да не беше магьосник, Уилям бе прекарал сред магьосници половината си живот и нищо от онова, което бе чувал през тези години за демоните, не му звучеше успокояващо.
Уилям настоя да води колоната и тъй като войниците възроптаха, прибягна до аргумента, че за разлика от тях, познава подземията. После се сети, че не е необходимо да се оправдава пред тези хора — трябваше просто да им заповяда.
Вървяха бавно през стаи, свързани така, че оформяха дълъг коридор. Стените бяха опръскани с кръв, навсякъде по пода се въргаляха окървавени човешки останки. Уилям забеляза, че черепите на жертвите са счупени, а мозъците им — изядени. Лицата на мъртвите бяха бледи, със застинала маска на ужас. Преглътна, за да не повърне.
Силен шум недалеч пред тях ги накара да замръзнат. Уилям даде знак на останалите да изчакат и тръгна сам напред. Движеше се бавно, опрял рамо в стената. Доколкото си спомняше, пред него се намираше едно от големите спални помещения.
Стигна до вратата и надникна, но не видя нищо обезпокоително. За всеки случай отстъпи встрани и огледа стаята под различни ъгли. Кой знае защо, беше сигурен, че демонът се е притаил зад вратата и го чака да се покаже. Отляво или отдясно?
В този момент демонът му спести колебанията, като отново се раздвижи. Шумът дойде отляво.
Уилям се притисна към стената, наведе се и се подаде напред. Първото, което зърна, бяха косматите крака на чудовището — то, изглежда, седеше на пода, изпружило нозе пред себе си. Сякаш чакаше.
Какво? Или кого?
Отговорът дойде от само себе си — да залезе слънцето. Уилям знаеше, че сега е моментът тихо да отстъпи назад и да повика лъконосците, но го глождеше любопитство. Щеше му се да погледне още веднъж и той реши, че рискът си заслужава.
Подаде се съвсем бавно, опасявайки се, че и най-лекото движение може да привлече вниманието на чудовището. За щастие демонът бе извил глава в противоположна посока. По тялото му се виждаха няколко рани.