Уилям усещаше, че мускулите му започват да отмаляват, но въпреки това стисна зъби и продължи да нанася удари в ребрата на чудовището. Сега вече не само гърбът, но и хълбоците на демона бяха покрити с безброй кървящи рани, а козите му крака потреперваха конвулсивно при всяка крачка.
Колкото по-бавно се движеше демонът, толкова по-бърз изглеждаше Арута. Острието му святкаше във въздуха и нанасяше страхотни рани при всяко съприкосновение с гърдите на демона.
Най-накрая чудовището се олюля, направи крачка назад и се строполи на пода.
Без да се колебае, Арута скочи към него и заби сабята си дълбоко в шията на мястото, където тя се съединяваше с рамото. Натисна дръжката с две ръце, докато острието не потъна почти до дръжката, после го измъкна.
Чудовището нададе последен слаб стон и замря. Димяща кръв се стичаше от сабята на Арута. От раната в шията на демона изригна малко пламъче. Войниците отскочиха. Пламъкът започна да се разширява, превърна се в зеленикаво сияние и изпълни въздуха с мирис на изгоряла плът и сяра.
Всички започнаха да кашлят мъчително, някои дори повръщаха, но след секунди демонът изчезна, като остави на пода само почернения контур на тялото си и непоносима миризма на изгоряло.
Дотича личният паж на принца и му подаде една пътна чанта. Арута я отвори, извади отвътре чисти превръзки и избърса сабята си. Платът бързо почерня и започна да дими.
— Лейтенант, кажете на хората си да внимават, докато почистват кръвта на демона — спокойно каза Арута.
— Слушам, сър! — отвърна Уилям, макар че всички присъстващи бяха наблюдавали последиците от действията на принца.
— Трябва да призная — заговори отново принцът, — че съм виждал и по-кървави битки, но не са чак толкова много. — Той огледа войниците и се провикна: — Капитан Трегар!
— Да, сър? — Трегар пристъпи напред.
— Чудесна работа, капитане. Но случаят още не е приключил. Искам да разпратите отряди във всички посоки. Нека проверят дали не са останали още убийци и да ги довършат на място.
— Разбрано, ваше височество — викна Трегар и се обърна да даде нужните заповеди.
— Лейтенант… — продължи Арута.
— Ваше височество? — Уилям се изпъна мирно.
— Не мога да не оценя храбростта ви, но ако още веднъж направите глупост като тази преди малко — да се втурнете в конюшнята, — ще ви оставя да дежурите пред кралската кухня до края на службата си. Разполагахме с достатъчно хора, с тежки брони, а вие нямахте никаква. Това изобщо не беше умно, лейтенант.
— Простете, ваше височество. — Уилям сведе глава.
Арута го дари с една от редките си усмивки.
— Всички допускаме грешки. Но трябва да се учим от тях, за да оцеляваме.
— Ще се постарая да не я повтарям — обеща Уилям.
Арута сложи ръка на рамото му.
— Нямаше и година, откакто бях поел управлението на Крондор, когато се изправих срещу първия си демон. Дори онази победа не ме подготви напълно за току-що приключилата битка. Също както този случай няма да те подготви съвсем за следващото премеждие. — Той се наведе към ухото на Уилям и додаде шепнешком: — Никога не може да си съвсем готов, Уил. Всеки път ще трябва да откриваш ново решение. И най-добрите планове се провалят в мига, когато започне сражението. Добрите генерали са онези, които знаят как да импровизират и да запазят живота на хората си. — Той повиши глас и попита: — Ясен ли съм, лейтенант?
— Напълно, ваше височество.
— Хубаво. А сега да видим какво още ще намерим вътре.
Докато Трегар разпращаше конните отряди из околността, Арута даде знак на десетина войници и на Уилям да го придружат при претърсването на крепостните подземия.
— Добре беше и Джеймс да дойде с нас — обади се Уилям. — Той вече познава това място доста добре.
— Ако не се лъжа — засмя се Арута, — в момента Джеймс хърка непробудно и трябва да призная, че е заслужил напълно всяка секунда от почивката си.
— Не изглеждаше никак добре, когато го зърнах за последен път — каза Уилям.
— Както казва моят стар крудийски коняр: „обязден грубо и захвърлен потен“.
Уилям не сдържа смеха си.
— Това Алгон ли го казва, сър?
Арута повдигна въпросително вежди.
— Баща ми обичаше да ни разказва най-различни истории за детството си и често цитираше различни свои учители. Но най-смешните ни разправяше Кълган — обясни Уилям.