— Най-интересната от всички — отвърна Джеймс.
Арута посрещна стария си приятел с усмивка и каза:
— Радвам се, че си тук, защото ще ни осигуриш не само бързо прибиране, но и компанията си.
На вратата се почука и на прага застана Уилям.
— Ваше височество — Той сведе глава. — Адмирале.
— Теб те познавам — махна с ръка Амос. — Ти си момчето на Пъг. Откога не сме се виждали — трябва да има десет години, а?
Уилям се изчерви и каза:
— Горе-долу толкова, сър.
— Дръпни един стол и се настанявай. Вечерята ще пристигне след… — Думите му бяха прекъснати от ново почукване на вратата. — Влез! — извика той. — Вратата се отвори и в каютата влязоха двама войници с подноси, върху които имаше храна и напитки. След като поднесоха храната, войниците се поклониха и излязоха. Амос си наля вино и попита: — Е, каква е тази ваша история?
Арута преразказа накратко събитията, като започна с на пръв поглед несвързаните помежду си убийства в Крондор и завърши с щурма на подземията, където се бяха укрепили Нощните ястреби.
— Та сред всичко, което открихме там, имаше и един документ, написан на език, който никой от нас не познава. Разчетохме само името на херцог Оласко.
— Я да го погледна — предложи бившият пират. — Понаучих малко от пустинния диалект още когато… плавах край кешийските брегове.
Джеймс се усмихна. На младини пиратът Тренчард бе нападал с еднакво упорство както кешийските, така и кралските пристанища. Амос прочете документа два пъти и каза:
— Проблемът не е само в това, че е написан на пустинен диалект. А че е написан твърде неграмотно. Но както и да е, доколкото разбирам, става въпрос за смъртна присъда. Някой е платил… не, това само го предполагам. Някой е наредил на убийците да видят сметката на херцога на Оласко.
— Но ние смятаме, че това е фалшива следа — рече Арута.
— Така ли? — учуди се Амос. — И защо?
— Сред групата на гостите е и принцът, наследник на Оласко и ние смятаме, че тъкмо той беше целта на един опит за покушение.
Амос прочете отново документа и промърмори:
— Тук има още няколко имена: Владич и Казамир, както и Паулина.
— Деца и племенник — обясни Арута.
— Този някой иска и тяхната смърт. — Амос побутна документа настрани: — Може и да греша, така че няма да е зле, ако го погледне и специалист. Но ако питате мен, някой се опитва да предизвика война между Кралството и Оласко.
— Но кой? — попита Уилям. Амос го погледна и вдигна вежди.
— Първо разберете защо, а после ще узнаете и кой.
Джеймс се размърда неспокойно и прошепна едва чуто:
— Защо, наистина?
Най-сетне на хоризонта се показа Крондор. Времето бе чудесно. Амос бе накарал да развеят неговото знаме на адмирал на Кралския флот, както и знамето на Арута, и когато наближиха пристанището, всички други кораби побързаха да очистят кралския кей.
Както винаги безупречният в задълженията си церемониалмайстор Деласи бе изкарал на пристана почетната гвардия, зад която стояха принцесата и децата. Арута направи всичко възможно церемонията да бъде съкратена максимално, но отдели достатъчно време за жена си и децата. След това се извини и кимна на Джеймс и Амос да го последват на съвещанието с неговите заместници. Анита познаваше мъжа си достатъчно добре, за да се досети, че става дума за решаването на някой особено важен въпрос, така че отведе децата обратно в покоите. Арута нареди да му доведат най-добрите преводачи от кешийски, след което се оттегли, за да се преоблече.
Уилям се раздели с Джеймс и тръгна към офицерските квартири, където бе подложен на кръстосан разпит от другарите си.
Гордън О’Донъл се появи тъкмо когато Уилям си лъскаше ботушите и се провикна:
— Уилям, най-добри ми приятелю, как я караш?
— Най-добри ми приятелю? — повтори засмяно Уилям.
— Какъв иначе, след като ни отърва от Трегар за цяла седмица? Не бих казал, че живеехме като в рая, но беше нещо подобно.
Уилям го изгледа скептично.
— Гордън, ще ти кажа нещо. Струва ми се, че съдиш капитана твърде сурово. Повярвай ми, изпаднеш ли в затруднено положение, трябва да мечтаеш за човек като него до себе си.
Гордън се почеса по брадичката.
— Е, щом казваш. И все пак беше доста приятно да ни оставят цяла седмица на спокойствие.
— Как изглеждам? — попита го Уилям.
— Като издокаран за бал лейтенант.
— Хубаво. Защото принцът ме вика в заседателната зала.
— Аз пък си помислих, че ще навестиш приятелката си в „Шарения папагал“.
Уилям вече бе тръгнал към стълбите, но спря и се обърна:
— Талия ли?
— Ходих при нея няколко пъти, докато те нямаше — отвърна О’Донъл. Забеляза, че Уилям е сбърчил вежди, и побърза да допълни: — Като твой приятел, разбира се.