Появиха се нови подкрепления и скоро между черното създание и Арута се оформи плътен жив щит. Почувствал, че жертвата му може да се измъкне невредима, следоходът утрои усилията си. Свил ръката си в юмрук, той блъскаше безогледно лицата и щитовете на войниците, а повалените на пода тъпчеше с тежките си крака. Успя да освободи и другата си ръка и размаха двете като страховити вятърни мелници, трошейки гръбнаците на войниците, които се бяха изправили срещу него. Всеки удар завършваше със зловещ пукот на кости и към стените летяха кървави пръски. Опитни, безстрашни ветерани отхвърчаваха настрани като че ли бяха досадни хлапета. Изпаднали в несвяст от тежките удари, войниците продължаваха да стърчат прави, притискани от общата маса, която бавно се местеше напред-назад.
Още войници нахлуха през широко разтворената врата, за да се изправят като стена пред своя монарх и неговия почетен гост. Отново отблъснаха създанието към стената и дори успяха да го повалят. Болезнените им стенания и пронизителните им викове, които огласяха помещението, бяха единственият белег за цената, която плащаше кралската гвардия, за да спре развилнялото се чудовище. Тези, които бяха най-отпред, рискуваха живота си два пъти — веднъж попадайки под ударите на черното създание и втори път, да бъдат смазани от притискащите ги отзад техни другари.
Купчината тела растеше, постоянно разтърсвана сякаш от някакъв вътрешен катаклизъм. После изведнъж започна да се свива, като топка, от която е изпуснат въздухът. Един глас се провикна:
— Господарю! Чудовището изчезна!
— Не, не е! — отвърна Джеймс.
Една черна сянка се стрелна по пода към мястото, където стояха Арута и Владич, и там отново започна да се материализира.
Без да се двоуми, Арута се хвърли в атака. Сабята му святкаше във въздуха с бързина, която човешкото око едва можеше да проследи. Същата сабя, която притежаваше допълнителна магична сила, като всеки ишапски талисман, дадена му от Черния Макрос преди последната схватка на Арута с Мурмандамус в самия край на Големия бунт. Оттогава само демонът, убит в подземията на тайната пустинна крепост, бе изпитвал силата на това острие.
Ала следоходът изглеждаше по-скоро подразнен, отколкото наранен от сабята на Арута. Той се отмести леко встрани, след това замахна с десницата си към принца.
Арута отскочи назад, а Джеймс пристъпи зад гърба на черното създание и го посече с всичка сила. Острието на сабята му зазвъня, като че ли се бе блъснало в метал, и Джеймс почувства, че ръцете му се разтърсват до раменете. Обърна се към отец Белсон и извика:
— Нищо друго ли не можеш да направиш?
— Мога да опитам едно нещо, но е доста опасно!
Арута бе въвлечен в двубой, който не можеше да спечели, но поне успяваше да задържи следохода и да опази принц Владич.
— Не може да е по-опасно от това, отче! — провикна се той. — Действай!
Жрецът кимна, после сведе глава и подхвана протяжен напев на мистичния език на ордена си. Джеймс поднови атаката си в тил, но отново имаше усещането, че се сражава с каменна статуя.
Помещението се озари от ярка светлина и температурата бързо започна да се покачва. Вдигнал ръце, отец Белсон крепеше над тях огнен пръстен, чиито пламъци разпръскваха непоносима горещина. Пръстенът се въртеше все по-бързо и по-бързо, като същевременно се уголемяваше и нажежаваше. Жрецът довърши заклинанието и извика:
— Бягайте!
Никой от присъстващите не чака втора покана. Всички се обърнаха и се втурнаха към вратата и само Арута подхвана нова атака, за да спечели няколко безценни секунди, през които да изнесат ранените, след което заотстъпва, прикривайки хората си.
Само труповете и изгубилите съзнание останаха на пода.
Свещеникът произнесе една-единствена дума на езика на своя орден и пламъците на пръстена се събраха, образувайки човекоподобна фигура, като тази на следохода. Горещото й сияние се усещаше дори при вратата. Арута, който вървеше заедно с последните, го почувства като полъх на грамадна пещ.
Джеймс се обърна и видя, че огненото създание е запречило пътя на следохода към Владич, който бе втренчил очи в тази сцена, сякаш бе омагьосан.
— О, създание от огън, стихия от пламъци, унищожи това петно от мрак! — провикна се отец Белсон.
Огненото създание се хвърли в атака и нова вълна от непоносима горещина заля любопитните зрители на страховитата битка и ги накара да опразнят бойното поле. Единствено жрецът на Прандур сякаш не усещаше изгарящата жега.
За пръв път следоходът сякаш забрави за задачата си, принуден да се защитава. Двете чудовища се счепкаха насред стаята. Единственият звук, който се чуваше, беше пукотът на пламъците.