— Защо не си на училище?
— Даскалицата ни е болна — момчето отмести поглед. — Май не намериха заместник, та затуй… затуй ни пуснаха всички да си ходим.
— Къде е майка ти?
Момчето махна неопределено.
— Ами тя не ходи по библиотеки.
— Ясно. А ти?
Момчето вдигна рамене.
— Веднъж идвахме с класа.
Хелма обмисли какво да прави с момчето. Най-трудно беше да ги примамят в библиотеката. Щом това станеше, обикновено захапваха кукичката. Тя се наведе към него.
— Искаш ли някой да ти покаже местопрестъплението?
Очите му се разшириха, на едната буза се показа трапчинка.
— Йе! Жестоко!
— Подозирам, че това означава съгласие. Извини ме за момент, ей сега ще уредя всичко.
Хелма натисна бутона за бюрото на Иви.
— При справочното бюро има един младеж, който поиска твоята обиколка с екскурзовод. Може би ще го убедиш и да си избере нещо криминално от долната зала.
— Жестоко! — възкликна Иви.
Хелма откри пълното име на емира на Кувейт, упъти един към тоалетните, потърси биографична справка за италианския скулптор Бенвенуто Челини и тъкмо намери неправилно регистрирана топографска карта на връх Бейкър, когато мистър Ъпман се приведе неприятно близо до ухото й и каза:
— Извинете ме, мис Зукас, но шефът Галънт ще дойде след десетина минути да ви зададе още няколко въпроса. Когато се появи, ще ви сменя на бюрото.
— Вече му казах всичко, което зная — Хелма се дръпна от лъщящото лице на мистър Ъпман. Видя гримасата му и въздъхна. — Предполагам, че полицаите смятат за необходимо да предъвкват подробностите, докато изровят нещо ново.
Директорът я потупа по рамото и каза примирително:
— Хайде, хайде, мис Зукас, не се притеснявайте за въпросите му. Сигурен съм, че лесно ще им отговорите, ако се придържате към истината.
— Мистър Ъпман, уверявам ви, че никога не съм се затруднявала да отговоря на въпроси, зададени ми от полицията — отсече тя и се обърна към млада жена с малко дете в бебешки сак на гърдите си.
— Какво мога да направя за вас? — Хелма се наведе към жената така, че мистър Ъпман остана зад гърба й.
— Имам телефонния номер на един човек, който искаше да купи моята кола — обясни жената и намести бебето по-удобно. — Обаче му забравих името, а от централата не щат да ми го кажат. Вие ще ми помогнете ли?
— Номерът в Белхавън ли е?
Жената кимна.
— Трябва да погледнете в списъците по номера, има ги отзад в градския указател — обясни й Хелма. — Ей сега ще ви го дам.
Посетителите в библиотеката особено често задаваха въпроси, на които можеха да си отговорят сами с помощта на градския указател. Кой е съседът ми? Къде работи? Дали мъжът, с когото се запознах снощи, е женен? Дали е собственик на къщата, в която живее? Но на всички тези въпроси библиотекарите отговаряха без никакво усилие, а и точно за тази помощ читателите им бяха особено благодарни. Хелма така и не проумя защо беше така.
Тя завъртя стола към лавиците зад себе си. Докосна корицата на „Градски указател. Издателство Полк“ и тогава си спомни.
Убитият бе поискал да погледне същия този указател. Все пак щеше да съобщи нещо ново на шефа Галънт.
— Правилото е да го ползвате тук, на справочното бюро — обясни Хелма на младата жена.
Ако указателят изчезнеше от погледа на библиотекарите, често им го връщаха с липсващи страници, макар и мистър Ъпман да настояваше в читалнята винаги да има химикалки и листа за бележки.
Подаде указателя на жената и в този миг от него изпадна парче жълта хартия. Хелма го хвана, остави го на бюрото и показа на жената как да потърси необходимата информация в списъците по номера.
Жълтото листче беше неравно и от двете страни, като че откъснато от бележник или (Хелма се намръщи) от задните страници на някоя книга. На него бяха написани буквите SQ VILKE HCR, следвани от две дати — 10 март и 7 април, сетне бележка: „1649 или 1469“. Не виждаше никакъв смисъл в това.
Читателите често използваха като отбелязки за страници парчета от салфетки, касови бележки, пликове или фиби. Веднъж в кутията за връщане пуснаха книга, между чиито страници се мъдреше хрускаво изпържено парче бекон.
Хелма вече питаше „Какво мога да направя за вас?“, но позна шефа Галънт.
— Мис Зукас — поздрави я и кимна.
Той държеше шапката си в ръка. Шефът Галънт беше сред малцината мъже в Белхавън, които смятаха шапката за част от костюма. Усмихна се леко на Хелма, край очите му се появиха бръчици, състаряващи лицето му, без да го загрозяват. Тялото на шефа Галънт сякаш беше твърде едро за облечения на него костюм и човек оставаше с впечатление, че ако си събереше лактите отпред, сакото би се пръснало на гърба му. Хелма си припомни прочетеното някъде — в колежа бил звезда на американския футбол или пък на баскетбола. Сега май се упражняваше достатъчно, за да не трупа излишни килограми.