— Твърде съм заета, за да любопитствам как се отнасят един с друг читателите. Обществената библиотека на Белхавън е най-натоварената на глава от населението в целия щат. Страдаме от недостиг на средства, на служители, а отгоре на това заплашват да ни орежат бюджета. Сградата пука по шевовете въпреки разширението отпреди четири години. Според вас дали и без това позадлъжнелите жители на града биха купили нова емисия облигации за второ разширение или за нова сграда, от която всъщност имаме нужда?
Шефът Галънт затвори бележника си и вдигна ръка.
— Знам, знам. Всички градски служби имат същите проблеми. — Взе шапката от коляното си и стана. — Всички правим максимално възможното. Вие от библиотеката заслужавате повече признание за изключителната си работа, няма никакво съмнение.
— Благодаря ви — скромно каза мис Зукас. — Мистър Галънт, след като отговорих според силите си на вашите въпроси, не смятате ли, че съм заслужила да науча какво разкрихте досега за това убийство?
— Боя се, че нямам тайни, които да споделя с вас — отвърна той. — Имаме убит мъж с неустановена самоличност, прободен в гърдите. Нямаме заподозрян. Не знаем мотивите за престъплението. Доколкото ни е известно, не са го виждали в града преди сряда. Съобщиха ни за друг човек, който според описанието не е жител на града, навъртал се край библиотеката вечерта преди убийството.
— Но как са влезли вътре?
— Открихме отпечатъци от обувки, съвпадащи с тези на жертвата, върху една тоалетна чиния в мъжката тоалетна.
— Значи е останал в библиотеката след затварянето. Ами убиецът?
Шефът Галънт разсеяно вдигна шапката към главата си, но забеляза погледа на Хелма, отпусна ръка надолу и потупа с шапката крачола на панталона си.
— Предполагаме, че убитият го е пуснал да влезе.
— И защо предполагате това?
Полицейският началник хвана дръжката на вратата.
— Подът до изхода към улица „Уебър“ е бил чистен наскоро. Следите от обувките му личаха ясно.
— Като че е чакал някого — довърши Хелма вместо него. — Имаше ли отпечатъци от пръсти?
— Не открихме никакви по вратата. А от намерените горе не можем да направим твърди заключения.
— Но на мен ми се струва, че ако убийството е било предварително замислено, нямаше да бъде извършено с предмет като прът от каталожно чекмедже, а с нещо, донесено отвън в библиотеката.
— И това е възможно. — Шефът Галънт извади визитна картичка от джоба си и я подаде на Хелма. — Ще остана тук още малко, искам да поговоря с някои от вашите колеги. Ако се сетите за още нещо, колкото и да ви изглежда незначително, моля ви, свържете се с мен.
Хелма взе картичката, видя на нея и домашния, и служебния му телефонен номер.
— Добре, макар и да съм уверена, че ви казах всичко, което си спомням.
— Никога не знаете дали случайна мисъл няма да изскочи в главата ви.
Стана й неприятно от представата за скачащи из главата й мисли и остави шефа Галънт да разпитва следващия в списъка.
Гърлото на Хелма беше пресъхнало, почти усещаше болка. Не пиеше от достъпните за всички чешмички, затова си наля чаша вода в работната стая.
Патрис и мисис Кармън стояха до кафе машината.
— Е, какво е това ужасно куче? — попита Джордж Мелвил, седнал до масата да изяде поничката си, поръсена с пудра захар.
— Мисля, че е шпаньол — предпазливо отговори Патрис. — Да, трябва да е английски шпаньол. Бинки много се плаши от него.
— Значи причината е очевидна. Англичаните и французите никога не са се разбирали.
Патрис се засмя тихо и колебливо.
Докато миеше чашата си, Хелма се замисли дали Иви беше права, дали всичко, което Патрис имаше в този свят, беше нейният френски пудел Бинки.
Веднъж, без да иска, Хелма дочу, че някъде в далечното минало на Патрис имало съпруг. Според слуховете бил пощенски служител, който години наред бил нейна вярна сянка, после се пропил, все повече наистина наподобявал кротка сянка и накрая окончателно излинял от живота на Патрис. Някой грубо предположи, че са минали поне три месеца, докато тя забелязала отсъствието му.
Мистър Ъпман шумно затвори броя на „Изкуство и антиквариат“, когато зърна Хелма. Не гледаше с добро око, когато служителите четяха на справочното бюро. „Клиентите ни се чувстват неудобно, че трябва да ви прекъснат, за да зададат въпрос“ — казваше той.
— Вашата приятелка, художничката беше тук — съобщи й намусено. — Каза, че ще се върне след десет-петнадесет минути.
— За Рут Уинтръп ли говорите? — попита Хелма, макар и да знаеше, че е точно така.