Хелма ядеше сандвич с обикновено телешко печено, без горчица или майонеза, само с малко масло. Чакаше майка й да подхване разговор за убийството.
Името на нейната майка беше Лилиан, защото бабата на Хелма обожавала фалшивия блясък на Холивуд, особено Лилиан Гиш. И сега майка й бе окачила ретуширана снимка на артистката над дивана в своя пенсионерски апартамент. „Адашки сме“ — обичаше да казва със загадъчна усмивка, щом някой я попиташе за снимката. Когато Хелма беше дете, майка й си правеше косата като на рекламните снимки от филма „Прекършени цветя“ с Лилиан Гиш в главната роля.
— Ще си ядеш ли гарнитурата? — попита Лилиан.
— Не. Ти искаш ли я?
— Не е хубаво да отива на вятъра.
Хелма прехвърли туршията в чинията на майка си. Лилиан й предложи своята паница с плодове. Но там бяха останали само миниатюрни зрънца грозде от сорта „Конкорд“.
— Искаш ли грозде?
— Не ям такива неща.
— Разбира се, мила. Забравих.
Лилиан грижливо наряза парчетата туршия. После се облегна върху масата и каза приглушено:
— Хайде, миличка. Искам да ми разкажеш за убийството — но истинската случка, а не кухите измислици в „Дейли Нюз“.
Хелма въздъхна.
— Мамо, няма никаква истинска случка. Полицията е объркана не по-малко от всеки друг. Никой не познава жертвата. Крил се е в библиотеката, докато затворим, после са го намушкали, точно както пише във вестника. Шефът Галънт твърди, че нямало никакви следи от влизане с взлом. Може би убитият сам е пуснал убиеца си да влезе.
— Шефът Галънт ли? Ти си говорила с шефа Галънт?
— Че нали той е началник на полицията тук.
Лилиан размаха вилицата си, от която висеше стръкче копър, и тъжно завъртя глава.
— Горкият, горкият човек. Как само го заряза жена му. Чух, че дошла с камион да откара покъщнината, докато той бил на работа. Взела дори бюрото му, представяш ли си? Оставила всичките му дрехи и един спален чувал, захвърлени на пода в спалнята. Такава трагедия, а той е толкова добър, любезен човек. Само като го погледнеш и разбираш. Как ти се стори, дали е надмогнал скръбта си?
— Не сме обсъждали личния му живот.
Лилиан зарея празен поглед над главата на дъщеря си и прехапа долната си устна. Хелма познаваше тази привичка. Майка й мислеше за нещо, което искаше да каже, макар и да знаеше, че е по-добре да се въздържи.
— Е, както и да е. Истинска трагедия. Побъркана е всяка жена, която не се погрижи добре за отношенията си с такъв мъж.
Доколкото беше известно на Хелма, нейната майка досега не бе разменила и две-три думи с шефа Галънт.
— Знаеш ли, може би убиецът още се движи свободно из града — изрече тя, за да отклони мислите на майка си от очевидната посока, в която поеха.
— Вече е в Мексико или Канада — уверено заяви Лилиан. — Никой убиец с поне малко ум в главата не би се мотал наоколо.
— Мисля, че мнозина убийци са оставали близо до мястото, където са извършили престъплението си. Смята се, че така избягват подозренията.
— Но само ако са от града, където убиват — произнесе Лилиан, както дъвчеше последното парченце от туршията. — Щом не е местен, най-добре да си плюе на петите. Аз поне това бих направила.
Хелма си допи чая. Слънцето се беше показало през облаците и огряваше лицето й отстрани. Тя леко отстрани ръцете си от тялото, за да не напои блузата си с пот. Може би нямаха чак такъв късмет с тази маса до прозореца.
— Някои хора нямат никакво търпение — отбеляза Лилиан.
— За кого говориш?
— Виж го онзи мъж — майка й кимна към прозореца. — Пред него имаше само двама, но не му се чака дори минутка. Зяпна нашата маса, като че трябва тутакси да ставаме и да се махаме.
Хелма примижа срещу слънцето към мъжа, излязъл от закусвалнята на Сол. Беше облечен в син костюм и носеше бележник.
— Мамо, извини ме, ей сега ще се върна.
Хелма едва се промъкна между двамата и изскочи на тротоара, хлъцна, когато някакъв хлапак се стрелна на скейтборда си между нея и брояча за паркиране.
Мъжът със синия костюм припряно се вмъкна на шофьорската седалка в син „Форд“. Беше сигурна, че е същият, потърсил сведения за колежите и изпуснал бележника си на бюрото тъкмо преди да изчезне жълтото листче.
— Сър! — извика тя.
Беше само на шест-седем метра от колата. Той сигурно я чу. Но тресна вратата и запали двигателя, без дори да се огледа. Вмъкна се в движението със свирещи гуми, остро засече „Фолксваген“, чийто клаксон ревна. Хелма запомни номера на колата му.