— За какво беше всичко това? — попита Лилиан, когато дъщеря й седна на мястото си.
Хелма извади молив от чантата си и записа регистрационния номер на същия лист от бележника, където преписа буквите и цифрите от жълтото парче хартия. Майка й я наблюдаваше с любопитство.
— Мисля, че е един читател, който си забрави нещо в библиотеката — обясни Хелма. — Исках да му кажа, че е на съхранение при нас. Та какво си говорехме за укриващите се убийци?
Лилиан се разсмя.
— Укриващи се убийци. Звучи ми като някоя от плоските шегички на баща ти. Виждам, че на витрината имат много апетитен наглед шоколадов сладкиш. Да си разделим ли един?
— Не, мамо, благодаря.
— Поне една трета за тебе?
— Не искам, но ти си вземи.
— О, не, цяло парче не мога да изям за нищо на света — Лилиан погледна с въжделение към витрината.
— Говорих с леля Ем снощи — каза й Хелма.
Лилиан се зае да си оправя шалчето.
— Емили пак ли е същото щастливо, сияйно слънчице?
— Така ми се стори.
— Хъммм.
— Вие двете защо не се понасяте?
— Че защо? Тя какво ти каза?
— Нищо. Но си личи. Винаги е било така.
Лилиан вдигна рамене.
— Може да ни е различна химията. Баща ти смяташе, че тя е живо въплъщение на светица.
— Нали е била неговата по-голяма сестра — напомни Хелма.
— Ех, това семейство! — Лилиан поклати глава и заговори разгорещено. — Бяха като торнадо, направо засмукваха всекиго. Да се омъжиш в този род беше все едно да влезеш в мафията. Забрави живота си, стани почетен литовец. Самата аз съм половин литовка, но моето семейство поне преодоля това. А какво стана с тебе, Брюс и Джон — та вие заговорихте на литовски, преди да сте навършили три годинки.
— Вече помня само няколко думи — вметна Хелма.
— Сигурно още щеше да го говориш, ако те не бяха почнали да измират — натърти Лилиан. — А това им отвлече вниманието.
От шест деца бе останала само леля Ем. Бащата на Хелма умря последен — преди три години падна покосен от инфаркт в самия кабинет на лекаря. Хелма си взе едноседмичен отпуск и като в неясен сън прелетя със самолет до Мичиган. Имаше смътен и съмнителен спомен как се разплака на рамото на някакъв чиновник от фабрика за бисквити, седнал до нея.
Погребението също беше като насън, запълнено от главоболното ухание на цветята и от лица, които Хелма едва помнеше. И над всичко натрапваше присъствието си тъмният ковчег с бронзови дръжки. Два дни след това, когато братята й и техните семейства се върнаха в Айова и Гранд Рапидз, Хелма се качи в самолета и се прибра в Белхавън. Щом влезе в апартамента си, тя направо падна в леглото и проспа двадесет и един часа, събуди се прегладняла и с непоносими напъни да прескочи до тоалетната, вече чувстваше, че е оставила смъртта на своя баща зад себе си.
— Предполагам, че Емили ти е съобщила новината — тъкмо казваше майка й.
— Какво? Каква новина?
Лилиан пак си прехапа устната и почука с нокът по ръба на чашата си.
— Рики се сгодил.
— Рики ли? Кой Рики? Да не говориш за Рики на чичо Мик?
— Естествено.
— Значи братовчедът Рики се е сгодил и ще се жени?
Лилиан разгъна салфетката, пълна с хлебни корички, и извади една. Огледа я, вдигна рамене малко неловко и я захапа.
— Мила, знам какви са чувствата ти към Рики. С вашите постоянни, дребнави и глупави караници през всичките тези години.
— Мамо, не бяха „дребнави и глупави“. И не ми се вярва, че знаеш какви са чувствата ми. Рики е един… Добре де, коя въобще би се съгласила да му стане жена?
— Доколкото разбрах, младичка е. Момиче от рода Камерън, те живеят извън Скууп Ривър. Била санитарка или пък сервитьорка. Нещо такова.
— Ясно.
Братовчедът Рики беше толкова близо до разбирането на Хелма за враг, колкото е възможно за роднина. Разглезен, самодоволен, себичен, гръмогласен мъчител. На тридесет и шест години, а още живееше при майка си в Скууп Ривър. Хелма бе принудена тринадесет години да понася присъствието му в своя клас, „да си пази гърба“, както Рут обичаше да казва, в очакване Рики да й вреди, с каквото е по силите му.
„Бъди мила с Рики“ — Хелма израсна с тези думи. Само заради начина, по който умря бащата на Рики, неин чичо, когато тя и Рик бяха на девет години.
В един миг чичо Мик бе дал на Рики извинение за всеки недостатък, който би решил да проявява през остатъка от живота си.
— Хелма, би трябвало да се радваш за Рики — каза Лилиан. — В края на краищата той е на тридесет и шест, а досега не се е оженил.
Хелма пренебрегна дебелия намек.
— Можеше и да го направи, ако не си беше останал вкъщи.
— Хелма, не бъди груба. Той искаше непременно да ти съобщя за годежа му. Винаги пита как сте ти и Рут.