В девети клас имаше юмручен бой в стаичката с инструментите на оркестъра — Рут срещу Рики, който прекали с подмятанията за нейния ръст. Тя почти го надви.
— Ще й кажа.
— А как е Рут напоследък? — в гласа на Лилиан се прокрадна остра нотка.
— Рут си е… Рут — промълви Хелма. — Заета да прави изкуство, малко пренапрегната, както винаги.
— Не мога да разбера какво намират хората в нейните картини. Всички ми приличат на мацаници от пощурели хлапета в детската градина.
— Тя работи много упорито над тях — уклончиво каза Хелма.
— Миличка, знам, че ти е приятелка, но този неин живот! Трудно ми е да проумея какво общо имате вие двете. Ти винаги си била толкова добро момиче. А онези нейни крещящи дрехи! Човек очаква една художничка да проявява по-добър вкус. А и всичките мъже, с които са я виждали хората…
Лилиан врътна глава и цъкна с език, вгледа се очаквателно в Хелма.
Майка й твърдеше, че не понася клюките. „Възприемам само фактите, а не слуховете“ — обичаше да повтаря тя. Но Хелма бе забелязала, че тя отделя много от времето и енергията си, за да разнищи слуховете и да открие „фактите“.
Хелма си погледна часовника.
— Мамо, най-добре вече да се връщам. Имам премного работа.
— Ох, ами плакатите за моята кампания! Исках да чуя и твоето мнение.
Лилиан се кандидатираше за президент на женската група в нейния пенсионерски жилищен комплекс.
— Не може ли да ги видя в неделя?
— Лилиан! — повика някой, когато вървяха към изхода.
— Кетрин!
Жена със снежнобяла коса седеше до маса при отсрещния прозорец. Беше си вързала косата отзад в стегнат кок. Хелма любопитно изгледа Кетрин. В едно женско списание прочете, че силно опънатият назад кок доста помагал за прикриване на бръчките.
— Това е дъщеря ми Вилхелмина — представи я Лилиан. — Тя е библиотекарка в Обществената библиотека.
— Много ми е приятно, Вилхелмина — каза Кетрин и меко стисна ръката й. Ухаеше на лавандула.
Когато Хелма завърши института, хората често възкликваха: „Но вие изобщо не приличате на библиотекарка!“ Сега никой не примигваше изненадано при споменаването на нейната професия. Хелма смяташе, че това се дължеше на промените в нравите. Никой вече не си представяше библиотекарите като излети в един калъп.
— Вилхелмина тъкмо ми разказваше за убийството в библиотеката — похвали се Лилиан.
Кетрин издаде неопределен звук и поклати глава.
— Кой би си помислил, че подобно нещо може да се случи в нашата библиотека?
— Сигурна съм, че това най-вече не е хрумвало на жертвата — каза Хелма. Потупа майка си по ръката. — Мамо, време е да отивам на работа. Приятно ми беше да се запозная с вас, Кетрин.
— Довиждане, миличка. Поздрави шефа Галънт от мен.
Веждите на Кетрин се вдигнаха. Едно на нула за Лилиан.
— Мис Зукас, да върна ли по местата им тези? — попита Пати. Сочеше количката, която Хелма използваше за извадените стари книги. — Нужна ни е количката.
— Не, не, работя по една програма. Нека я задържа още десетина минути и ще ви я върна.
Хелма избута количката край рафтовете с художествена литература, през новото парче мокет и навлезе в научната, индекс 650, като през цялото време с критичен поглед преценяваше подредбата на книгите, търсеше рафтове, нуждаещи се от почистване или пък прекалено претъпкани.
Хелма работеше бързо и най-често веднага се досещаше кои книги не са били вземани повече от три години. Мистър Ъпман несъмнено бе оставил нещата на самотек.
Ето и поредното заглавие: „Полиструктурален многопланов подход към организационните взаимоотношения — прогноза за седемдесетте години“. Плачеше за изхвърляне. Хелма взе зелената книга от рафта и я отвори, за да погледне бланката за заемане.
Чудно — никой не бе я вземал повече от четири години, обаче през последната година беше отметната четири пъти, като последните дати за връщане се оказаха 24 март и 21 април, тоест през предишните два месеца.
Хелма набързо прочете главите в съдържанието. Стори й се убийствено досадно. Любопитството й се подразни и тя остави книгата на количката, за да я прелисти по-късно. Може пък организационните взаимоотношения да са станали последният хит в света на бизнеса.
Озърна се и видя как Пати се опитваше да не изтърве множеството книги от ръцете си, докато оставяше поредната на мястото й.
— Тази количка ти е по-необходима, отколкото на мен — каза й Хелма. — Ей сега ще се отърва от тези и ти я оставям.
Вкара количката в килера на чистача Джек. Всъщност той беше голям колкото кабинета на мистър Ъпман, пълен с различни запаси, имаше и окъсан люлеещ се стол в ъгъла, зад кашоните с тоалетна хартия. На една от стените беше люкът към шахтата на пещта.