Блестящо бял ферибот се насочваше към островите, до перилата на палубите стояха мнозина пътници. Мина почти година, откакто за последен път се бе качвала на ферибот. Може пък да се повози в края на седмицата, ако времето е хубаво. Яхти и уиндсърфове прекосяваха водата, жителите на Северозапада веднага се възползваха от слънчевия ден. По-нататък влекач теглеше шлеп, пълен догоре със златисти стърготини, идеше откъм дървообработващия завод отсреща. А в далечината островите Сан Хуан потъваха в дълбока сянка под залязващото слънце.
Всяка друга вечер Хелма щеше да се наслаждава на залеза и оживлението из залива. Но днес извади от чантата си листа с преписаните цифри и букви от жълтото парче, разгъна го върху ленената салфетка.
В буквите нямаше никакъв смисъл — SQ VILKE HRC. Пак огледа датите — 10 март и 7 април, разделяше ги почти месец. После се взря в двете комбинации от по четири цифри — „1469 или 1649“. Можеше да бъде номер на къща, от която и да е улица на Белхавън.
Или пък последните четири цифри от телефонен номер. Хелма безцелно написа на листа местните централи — 623, 676, 606, 612. Бяха само четири.
Тя въртеше с пръсти края на салфетката, плъзгаше поглед по листа с цифрите, буквите и номера на колата, чудеше се дали има връзка между мъжа, изтървал бележника си на справочното бюро, и жълтото листче, и убития, който бе чел градския указател, откъдето изпадна същото това листче. Ами ако парчето хартия е било негово?
Но защо ще го оставя в градския указател? Тогава търсеше нещо много съсредоточено и въобще не приличаше на човек, който ще забрави да си вземе записаната информация.
Хелма зачука с молива — първо с гумичката, после с графита, върху ленената салфетка. Слънцето се спусна зад островите, а тя още разсеяно почукваше с молива по масата.
Да предположим, че убитият не е забравил случайно жълтото листче, а е скрил информацията в градския указател, с намерението да се върне по-късно и да си я прибере.
Хелма забеляза, че цапа с молива ленената салфетка, и го бутна по-надалеч от себе си. Защо да крие хартийката в указателя, когато също толкова лесно е могъл да я пусне в джоба си? Освен ако е бил принуден да я скрие. Ами ако е усетил, че някой го гледа или дори го следи, някой, от когото се е страхувал, който би могъл да открие смисъла в привидно нищо незначещите букви и цифри? Може би човекът със синия костюм?
Трябваше да уведоми шефа Галънт. Хелма премести телефона от поставката му в кухнята върху масата. Извади визитката му от джоба си и набра домашния му номер.
— Ало?
Беше жена. Каквато и да беше връзката й с полицейския началник, това не влизаше в работата на Хелма.
— Моля ви, искам да говоря с началника на полицията.
— Мога ли да знам кой се обажда? — хладно отвърна жената.
— Отнася се до полицейско разследване — съобщи Хелма.
— О, така ли? Той е в управлението. Да му предам ли нещо?
— Кажете му… — Хелма се запъна. — Не, няма нужда. Ще се обадя в управлението.
Остави слушалката. Какво ли би могла да му каже? Че й се губи жълто листче, в което няма никакъв смисъл, може да е принадлежало на убития мъж, а може и да не е, може да го е взел, а може и да не е някакъв мъж, който вероятно няма син, за когото да търси подходящ колеж? Какво би могла да му разкаже за мъжа в колата под наем — не е спрял, когато непозната за него жена го повикала, и подозрително бързо отпрашил нанякъде?
Хелма поглади листа от бележника си и се отказа от идеята да говори с шефа на полицията. Нейните фантазии едва ли бяха достатъчно важни, за да му прекъсва работата.
Пак се замисли за възможните телефонни номера. Ами ако се обади на всички? Не виждаше защо да не направи това. Но нямаше причина и да го прави.
Хелма набра първата централа — 623, после първата последователност от цифри — 1469. Имаше сигнал.
— Ало? — обади се гърленият глас на жена, която Хелма веднага заподозря като непоправима пушачка.
Не бе измислила какво да й каже.
— Ало? — повтори жената, гласът й се изостри от раздразнение.
— Здравейте — оживено заговори Хелма. — Безпокоим ви от Обществената библиотека. Наскоро намерихме лично писмо в една от книгите и предположихме, че на него е записан вашият телефонен номер. Малко е размазан и трудно се разчита, но решихме да ви се обадим, в случай че сте загубила писмото.
Хелма притисна свободната си ръка към челото и поклати глава. Кой би повярвал на нещо толкова неубедително?
— Колко мило, че си правите труда — вече по-топло каза жената. — Но аз съм сигурна, че не ми липсват никакви писма. До кого е писмото?