Но през изкривяващата картината лупа видя само изтривалката с цвят на какао и саксиите с маргаритки. Никакви други шумове не стигаха до ушите й. Нямаше трескаво прескачане на три стъпала наведнъж надолу, нямаше свирещи на завоя гуми на кола.
Хелма остана така няколко минути, взираше се през шпионката. Не мърдаше, едва дишаше, очите й се насълзиха от напрежението. Никакви подозрителни звуци. Никой наоколо.
— На Данте поничките — изруга тя.
Водата бе плъзнала като блещукащо стъкло из кухнята. Чайникът лежеше настрана до шкафа, от чучура още капеше гореща вода.
Тя махна плетеното чердже, застлано пред мивката, с кърпата за чинии прегради пътя на водата, промъкваща се под шкафа. Отвори пакет с нови домакински гъби, хвърли и тях на пода.
Когато най-после оправи бъркотията, отново надникна през шпионката. Навън имаше само тъмна и тиха нощ.
Сложи чайника под чешмата, за да го напълни пак. Но струята се разливаше отстрани, опръска ръкава на халата й. Тя озадачено погледна чайника, после ръцете си. Трепереха.
Хелма го остави в мивката, пъхна ръце в джобовете на халата и тръгна към леглото си.
Глава 6
Мис Зукас спасява Рут
До момента, когато Хелма осъзна, че не сънува, телефонът звъня поне шест пъти. Надигна се на лакти и се взря в червените цифри на радиочасовника.
1:47.
— Да? — обади се тя.
Вежливо, но с леден глас. Един часът и четиридесет и седем минути сутринта!
— Хелм! Какво правиш?
Беше Рут. Естествено.
— Правех точно това, което би трябвало да правиш и ти — спях.
Рут се кискаше и Хелма веднага позна, че приятелката й си е пийнала здраво.
— Хелма, ами че сега е петък вечер. По-добре да си играеш навън, а не да проспиш целия проклет уикенд.
Хелма се удържа да не отговори. Още преди години установи, че мълчанието често беше най-действеният начин да се справи с Рут, която обожаваше препирните. Тя сякаш разцъфваше, хвърляйки се презглава в битката, въодушевено дразнеше и се заяждаше с всеки, умоляващ я да се държи по-разумно. Но мълчанието, липсата на реакция объркваше и обезкуражаваше Рут, след малко беше готова да се предаде.
— Спи, спи, спи — промърмори Рут. — Задряма ли вече? Още ли ме чуваш? — попита тя толкова пронизително, че Хелма дръпна слушалката от ухото си.
— Още те чувам, Рут. Ако се обаждаш да си бъбрим, нека оставим това за друг път, стига да нямаш нищо против.
— О, Хелм! Миличката ми Хелми. Не затваряй. Рути малко се оплеска.
— Рут, какво си направила?
Хелма включи лампата до леглото и придърпа завивките към раменете си. Разговорът можеше да се окаже продължителен.
— Най-скъпа ми Хелми, нищичко не съм направила — с пиянско възмущение каза Рут. — Ама случайно изпаднах в едно положение и бях много мъдра, защото усетих, че е най-добре да се омитам.
— И какво би искала да направя аз? — попита Хелма.
Рут сниши глас, опитваше да се умилква.
— Ами ако можеш, ела да ме вземеш и да ме откараш вкъщи. Това е. Нищо особено.
— Къде е колата ти?
Мълчание, последвано от изтървана въздишка.
— Не знам.
— Ох, Рут!
— Ама знам си, че сутринта всичко ще ми стане ясно. Само дето сега не мога много да мисля.
В слушалката Хелма дочу стенещите звуци на влак. Бяха силни, като че на броени метри от Рут.
— За Бога, къде си?
— Долу, на Скуобли Харбър, до онова малко ново ресторантче с изглед към яхтклуба. Знаеш ли го?
Хелма го знаеше. Хаос от лека промишленост, пристанищни съоръжения, влаково депо и яхтклуб. Не особено добре осветена територия, отстояща на цели квартали от най-близкия населен район. Бе чувала, че близо до депото бил разположен бивак на бродяги. Хелма се съмняваше, че е безопасно човек да се навърта там след здрачаване.
— Рут, сама ли си?
— Да — призна си Рут.
— Сега ме чуй добре.
Мълчание.
— Рут, слушаш ли ме?
— Да, Хелма.
— Остани, където си, точно до телефонния автомат. Имаш ли още монети по четвърт долар? Както и да е. Няма значение. Веднага ще дойда да те взема. Ако ти е нужна помощ, преди да стигна при тебе, дори ако ти се струва, че си в опасност, набери 911. — Хелма говореше отчетливо и невъзмутимо. — Девет–едно–едно. Обещаваш ли?
— Девет–едно–едно — сериозно и с благодарност повтори Рут. — Обещавам.
Хелма остави слушалката и отметна завивките.
— О, Фокнър! — произнесе тя, махна от главата си мрежичката и оправи косата си с пръсти.
Не за пръв път се налагаше да помага на Рут да се измъква от неприятни положения. Въобще не беше необичайно тя да изникне на прага, обзета от паника, защото се бе забъркала в нещо, за което вече съжаляваше. Това започна отдавна.