Хелма спря до терасата, където два телефонни автомата бяха окачени на стената, светещите емблеми на фирмата сякаш разцъфтяваха в сенките. Беше очевидно, че Рут не я чака до телефона, както обеща.
Хелма нямаше намерение да вдига шум с клаксона, но досетливо натисна три пъти педала на газта, за да изръмжи двигателят. Рут не се появи. Нищо не помръдваше в мрака.
Накрая Хелма натика чантата си под седалката, взе ключовете, излезе от колата и я заключи.
Влажен бриз подухваше откъм водата и носеше мирис на сол и водорасли. Откъм яхтклуба долу се дочуваха леки удари на дърво в метал, подрънкване като от камбанки и шепот на вода, плискаща се в лодките и пристана. На дневна светлина една разходка сред сложната плетеница на доковете лесно би влязла в списъка на любимите й занимания. Сега различаваше само зловещи сенки и неясни очертания. Хелма скръсти ръце на гърдите си, уви се в жилетката и изкачи стъпалата към телефонните автомати.
— Рут? — извика тя в тъмното, гласът й прегракна до шепот.
Стисна ключовете в юмрука си, както я бяха научили в курса по самоотбрана.
Взираше се предпазливо в мрачните сенки преди всяка крачка, отвеждаща я към непрогледната тъмнина около сградите, с една ръка се придържаше за грубата повърхност на стената.
— Рут? — повика отново.
— Ъ-ъм? — чу ленив отговор отляво.
Някаква фигура лежеше на дървената пейка, сложена в ниша на постройката. Хелма пристъпи по-наблизо и позна Рут, която се надигна на лакът, косата й стърчеше на всички страни.
— Хелм, ти ли си?
— Хелма — поправи я, без да се замисли.
— Както щеш — измънка Рут и с несигурни движения се насили да седне.
— Ти си голямо сладурче, защото дойде чак до тук да спасиш старата лоша Рути.
— Рут, защо не се качим веднага в колата?
Хелма стисна ръката й и се напъна да я вдигне от пейката.
Рут се изправи тромаво, облегна се тежко върху нея и метна ръка през рамото й.
— Къде ти е обувката? — попита Хелма и спря, защото усети, че приятелката й куца като злополучен герой от анимационно филмче.
Рут се вгледа надолу — едната от ботите с петсантиметрови токчета още беше на крака й. Другото стъпало беше босо. Тя го завъртя наляво-надясно, за да му се полюбува.
— Сигурна съм, че още е у оня мъж. — Тя се захили и увисна на раменете на Хелма. — Май ще му е точно по мярка.
Хелма разтвори юмрука си с ключовете и отключи дясната врата, после напъха Рут вътре и оправи полата й, за да не я притисне с вратата. Докато заобикаляше колата, за да се качи, усещаше празната тъма наоколо, сякаш прободена от стържещите вагони в депото и тихия звън откъм яхтклуба. Що за безлюдно място! Къде бяха всички пазачи, с които клубът толкова се хвалеше?
Рут се изтегна на седалката, краката й едва се наместиха под таблото.
— Моля те, сложи си колана — напомни Хелма.
Рут се засмя.
— Човек, като се вози с тебе, е по-добре от бебе в скута на майка си. Коланът вече ще ми дойде много.
— Поне си заключи вратата.
Рут се пресегна през рамо и Хелма изчака да чуе щракането на ключалката, преди да включи двигателя и с радост да изкара колата от пустия паркинг.
— Ох, Хелм! Чак не мога да повярвам колко съм тъпа от време на време. Бях на един купон и тоя тип — не съм го виждала преди, бил от Сан Франциско или от Ню Йорк, абе, от някакво място, пълно с хора, — та поиска да ме откара до вкъщи. — Облегна глава на стъклото. — Кой да си помисли, че ще се хвана на тоя номер? За Бога, нали съм на трийсет и седем. А той…
— Рут, въобще не държа да чуя останалото — каза Хелма, очите й за миг се отделиха от улицата и срещнаха погледа на приятелката й.
— Ъхъ — съгласи се тя. — Не е кой знае каква история.
Няколко минути мълчаха, Хелма караше към дома на Рут в южната част на града. После приятелката й я тупна по рамото.
— Много щурав сън изкарах. Толкова ми приличаше на истина, че веднага разбрах — надрънкала съм се до козирката. Чаках те да дойдеш, както си беше, а изведнъж ето ти го и баща ми, стои пред мен, зяпа ме, сложил юмруци на кръста. Дребният глупак се надуваше като преди, все си въобразяваше, че е много корав. И ми разправя: „Ей, повлекано, така мязаш на проклета долна пияна уличница! Срам ме е и въобще не искам да ме виждат с тебе.“ Рут пак мушна с пръст рамото на Хелма и се разсмя.
— А знаеш ли аз какво му казах? „Ами тогава защо не пукнеш бе, дъртак?“ Това му казах. „Защо не пукнеш?“ — тя отново се кискаше. — „Защо не пукнеш?“ Да знаеш, точно това направи. Легна на отсрещната пейка, изпъна се по гръб и скръсти ръце, все едно, че си е в ковчега, и пуф — изчезна просто така. После се събудих.