По-неясният сега глас на телефонистката от централа 911 вече отговаряше на друго обаждане, но поддържаше линията с Хелма, можеше да чуе поредните увещания за спокойствие към следващия отчаян човек.
— Мисис Зукас, чувате ли ме?
— Мис — поправи я Хелма.
— Всичко наред ли е при вас?
— Да, добре съм. Благодаря ви.
— В момента наш служител е само на една пресечка от вашия блок. Ще бъде при вас след секунди. Ще чакам заедно с вас.
Чести удари забарабаниха по вратата на апартамента. Явно полицията не си губеше времето с дреболии като звънците.
— Има някой пред вратата — съобщи Хелма на телефонистката.
— Не затваряйте — посъветваха я. — Оставете слушалката до телефона и преди да отворите, уверете се, че е полицай. След като го пуснете да влезе, искам да говоря с него.
През шпионката Хелма видя синята униформа и изкривеното от лупите лице, наравно с нейното. Тя дръпна резето.
— Госпожо — той докосна фуражката си. — При вас ли са влизали с взлом?
Хелма позна полицая, чиято патрулна кола бе заела нейното място на паркинга в деня на убийството. Сидни Леман, така пишеше на служебната му значка. Беше млад, на не повече от двадесет и пет години, в чертите на лицето под му русата коса още се долавяше намек за юношеска мекота. С нищо не показа, че я помни.
След като се представи на телефонистката от 911, той прекъсна връзката. Хелма му обясни накратко какво бе станало.
— Кога се е случило? — попита той.
— Между два без десет и два и половина — отвърна Хелма.
— Можете ли да установите какво е взето?
— Още не съм проверила другите стаи, не съм оглеждала подробно.
— Извинете ме.
Полицаят Леман извади револвера си от кобура. Черният метален предмет грубо наложи смъртоносното си присъствие. Преди да направи и две крачки навътре в хола, от вратата отново отекна тропот. Хелма и Леман се спогледаха изненадано.
— Очаквате ли някого? — попита той.
— В този нощен час не се случва често да ме посещават.
Полицаят отвори вратата, стиснал револвера в другата ръка. Хелма отстъпи към хола.
— Шефе — чу гласа на Леман.
— Здравей, Сид.
Шефът Галънт влезе. Носеше костюма, с който дойде в библиотеката да я разпитва, яката на ризата му беше разкопчана. Тъмните кръгове ясно изпъкваха под очите му. Хелма се запита дали въобще е спал тази нощ.
Двамата полицаи май заеха необичайно много от пространството в нейната кухня.
— Здравейте, мис Зукас — обърна се към нея шефът. — Чух за обаждането ви по радиостанцията и веднага тръгнах насам.
— Сигурно не си доспивате, ако навсякъде отивате с подчинените си.
Очите на шефа Галънт срещнаха погледа й.
— Не навсякъде, мис Зукас. Само при повиквания, когато може би има връзка със случая, по който работя.
— Кой случай? — После си спомни. — О, за убийството ли говорите?
Шефът Галънт се обърна към Леман.
— Отиди да провериш в другите стаи.
Когато полицай Леман хлътна в задната спалня, насочил револвера, шефът Галънт извади от джоба бележника си и попита:
— Открихте ли липсата на някакъв предмет?
Хелма поклати глава.
— Нещо повредено?
— Нищо.
Едната му вежда се надигна. Моливът бе застинал неподвижно над листа.
— Някои неща бяха разместени — обясни Хелма. — Не разхвърляни, но са били пипани.
Посочи му тефтерчето с адресите, килимчето, списанията в хола.
— Вие спяхте ли?
— Не. Наложи се да изляза в един и четиридесет и седем минути.
— Мога ли да попитам защо?
— Всъщност не засяга полицията, но една моя приятелка бе попаднало в затруднено положение и аз я откарах до дома й.
— Когато излизахте, забелязахте ли някой да се навърта около блока?
Хелма отговори отрицателно. За момент обмисляше да му каже ли за колата, която според пияната Рут я бе проследила дотук. Но не, било е съвпадение, въображението на Рут беше винаги разпалено.
— По-рано вечерта обаче някой се опита да влезе в апартамента ми.
Разказа му за завъртялата се дръжка и падналия чайник.
Докато пишеше, полицейският началник кимаше.
— И смятате, че може би същият човек е влязъл?
— Изглежда вероятно, нали?
— Сигурна ли сте, че някой е стоял пред вратата?
— Дръжката не се завъртя сама — уведоми тя шефа Галънт. — Но какво общо има с това с убийството в библиотеката?