Рут поклати глава.
— Хелм, да не правиш нещо по-засукано, без да знам? Да не си пишеш името по стените на клозетите или нещо такова?
— Не ставай смешна. Може да е бил някой от читателите с по-неприятен характер.
— Казах ти, че не е местен човек. Ти не ме ли слушаш? Хлъзгав като масло. Имаше готов отговор за всичко. От ония космополитите, нали ги знаеш?
— Всъщност не — отвърна Хелма.
— Ами да, и аз така мисля — съгласи се Рут.
Взе с пръсти един артишок от буркана и го напъха в устата си.
— Чудя се къде ли е зарязал колата ми? — измънка тя с пълна уста.
— Твоята кола ли? Ти май ми каза, че попитал искаш ли да те откара? Защо сте били в твоята кола?
— Хелми, миличка Хелм. „Да ме откара“ е нещо като… как му викахте…
— Евфемизъм — замяна на обидна дума с приемлива.
— Правилно. Макар че отначало не беше толкова обидно. Но където и да е оставил колата ми, дано обувката да е там. Този чифт ми струваше едно от по-талантливите ми творения.
— Защо не се обадиш на полицията? — предложи Хелма. — Обяви колата си за открадната и им опиши този мъж.
Рут чукна по зъбите си с нокът. Всъщност ноктите й не бяха мръсни, по тях само личаха петна от боя. Но винаги изглеждаха мръсни.
— Идеята не ми подхожда. Ще трябва много да им обяснявам. Пък и бих говорила само с шефа Галънт, а той е прекалено зает с гадното малко убийство във вашата библиотека. Можеш ли да ме откараш до Скуобли Харбър, ще проверим дали оня тип е оставил колата ми на някой от другите паркинги. Ако нито ние, нито полицията намерим колата до понеделник, обещавам да им напомня за задълженията им към гражданите.
Хелма оправи ремъка на чантата върху рамото си, за да не намачка блузата.
— Той вече може и да не е в този щат — напомни тя.
Рут врътна глава уверено.
— Не и с моята очукана, но вярна кола. Вярвай ми, не беше от хората, които си падат по антични сааби.
— И все пак…
— Замисляла ли си се някога за името на шефа Галънт? — прекъсна я Рут.
— Не съм. Защо?
— Как ти звучи Галънт? Сякаш е от приказките. Чаровният принц и храбрият принц4. Като име на някой от легендарните рицари, какво ще кажеш? С такава фамилия просто е бил обречен да си избере професия, в която ще трябва да спасява хора — ченге, лекар, пожарникар. Лесно си го представям като хлапе, как се заклева да брани своята мамичка, нейния ябълков сладкиш и американските ценности.
Рут започваше да говори несвързано. Време беше Хелма да си тръгва.
Някой почука на вратата зад Хелма. Тя отстъпи встрани, за да може Рут да отвори. На вратата нямаше дори шпионка, нито резе, само една хлабава ключалка, ключа от която Рут често губеше. Тя небрежно пристегна халата и прокара ръка през косата си, преди да отвори. Примижа срещу дневната светлина.
— Я, колко удобно. Тъкмо за вас говорехме — възкликна тя. — Намерихте ли колата ми?
Пред вратата стояха двама полицаи с фуражки в ръце. Единият беше Леман. На значката на другия пишеше Джордж Хол. Той беше по-възрастен, с посивяла коса и леко изпъкнало шкембенце. Леман кимна, щом видя Хелма, тя също леко наклони глава за поздрав.
— Съобщихте ли, че е изчезнала? — попита Хол, загледан в бележника си.
— Ами не съм. Още не. Но тъкмо това се канех да направя, може би утре или в понеделник, ако не я намеря дотогава. Момчета, точно навреме идвате.
— Кога забелязахте, че колата ви липсва? — попита Леман.
Рут сви рамене и вдигна ръце. Халатът й се разтвори. Двамата полицаи вежливо не отместваха погледи от лицето й.
— Не че точно е изчезнала. Бях в нея, а противният тип ставаше все по-отвратителен, затова изскочих и го оставих в колата. — Тя подпря ръка на хълбока си. — Да ви кажа, май отървах кожата.
Двамата полицаи се спогледаха, но лицата им останаха безизразни.
— Смятате ли, че поведението му ви е заплашвало с нещо? — попита Хол.
— Е, не чак дотам. Беше от ония с тънките вратлета, но при състоянието ми тогава стана твърде досаден, за да стоя при него дори минутка още.
— Дали ще можете да го разпознаете? — попита Леман.
Рут прехапа устни.
— Ами беше тъмно, а и аз си пийнах… — Сви рамене. — Да, ще мога.
— Бихме искали да дойдете с нас, за да го разпознаете.
Рут сведе поглед към босите си крака и халата. Докосна лицето си.
— Първо ще трябва да се облека, да се среша, да се изпишкам, все неотложни неща.
— Можем да почакаме.
— Значи досадникът решил да прибере колата ми, а? — разпалено попита Рут. — Бях сигурна, че ще я зареже някъде и тихо ще се изпари от града.