— Следователно не се чувствай задължена и ти да обличаш такива дрехи — изрече Рут и се понесе към външната врата. — Ооох! — изпъшка от дневната светлина и вдигна ръка да предпази очите си.
Двамата полицаи стояха до високата върба, надвесила клони над пътечката. Леман стъпка цигарата си на бетона.
— Готови сме, господа — заяви Рут и хвана под ръка двамата.
Хелма мислено ги похвали за невъзмутимостта — веднага тръгнаха в крак. Вървяха от двете страни на Рут — и двамата по-ниски от нея.
Хелма ги последва до черно-бялата патрулна кола, паркирана до нейния „Буик“.
Рут и Хелма седнаха отзад, метална мрежа ги отделяше от полицаите на предната седалка. Колата беше толкова чиста, сякаш някой я бе измил с ароматизиран препарат за дезинфекция.
— Дори само като се возя в тази кола, вече се чувствам виновна за нещо — прошепна Рут. — Като че съм хваната в супермаркет крадла.
— Представи си, че е такси — посъветва я Хелма.
— Въображението ми не е чак толкова развинтено. Според тебе какво са направили на оня тип, когото трябва да разпознаваме? И как е попаднал в багажника на моя „Сааб“?
— Вероятно не по свое желание.
Хелма тупна с длан по мрежата.
— Извинете. Моля ви, обяснете ни как е умрял този мъж?
— Застреляли са го — отвърна Хол.
— В багажника?! — възкликна Рут.
— Не — Леман извърна глава към тях. — Както изглежда, застреляли са го на друго място, а после са го оставили в багажника на вашата кола.
— Много ли беше… ъ-ъ, оплескано? — попита Рут.
Вкопчи ръце една в друга, после приглади полата по коленете си.
— Там имаше вестници — каза Хол. — Попили са онова, което би могло да ви съсипе багажника.
— Слава Богу, че не ги предадох за вторични суровини — промълви Рут.
— Знаете ли кой е той? — попита Хелма.
— Няма документи.
— Също като убития в библиотеката, нали?
Никой от полицаите не отговори. Остатъка от пътя изминаха в мълчание. Рут си гризеше ноктите и гледаше през прозореца.
„Бей Хоспитъл“, по-малката и по-непопулярната сред пациентите от двете болници на окръга, се намираше срещу полицейското управление, само на една пресечка от Обществената библиотека. Когато минаваха край библиотеката, Хелма закри лицето си с ръка, за да не я познае случайно някой от читателите.
Хол спря в ъгъла на паркинга, където личеше надпис „САМО ЗА ПОЛИЦЕЙСКИ КОЛИ“. Влязоха в болницата през отделението за спешни случаи.
Във фоайето седяха десетина души. Всички те, както и дежурната сестра на гишето се взряха в новодошлите. Всъщност само Рут прикова вниманието им. Черните й одежди — всички други бяха по къси ръкави. Нейният ръст. Нейната небрежна, но чувствена походка. Нейното лице, изразяващо откровено любопитство.
— Амазонка от джунглата — присмя се мъжки глас откъм столовете край стената.
— Дрисльо, който не излиза от клозета — отвърна весело Рут, без дори да го погледне.
Подът на фоайето беше облицован с плочки, а стените — голи. Звуците отекваха. Тракане на пишещи машини, гласове в най-различна степен на притеснение или професионално спокойствие. Болно момиченце с отпуснато тяло и зачервено от треската лице се бе облегнало на майка си. Един мъж седеше неподвижно и притискаше окървавена кърпа към коляното си.
— Ще се качим със служебния асансьор — заяви Леман и тръгна към коридора.
Хелма изпитваше неприязън към асансьорите — самата тя не би нарекла чувството си страх, по-скоро дълбоко вкоренено притеснение, когато се озоваваше затворена в пространство с размерите на гардероб, движещо се нагоре-надолу. Няма дръжки, няма прозорци, няма как да се измъкнеш, само ти остава да вярваш, че някакъв отдалечен от тебе механизъм ще си свърши работата да те издърпа и накрая ще благоволи да отвори вратата само защото натискаш бутонче колкото капачка на бутилка.
— Не може ли по стълбите? — попита тя.
— Не се дръж като гъска — Рут я прихвана за ръката. — Защо да ходим, щом можем да се возим?
„САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“ гласеше надписът на асансьорната врата, изпъкнал върху квадрат флуоресцентна боя.
— Жълто с ярка видимост — отбеляза Хелма, докато полицаят Леман натискаше бутона до вратата.
— Какви ги говориш, Хелм? Май започна да бълнуваш.
— На такъв фон е надписът — обясни тя. — Нарича се „жълто с ярка видимост“. Боята е разработена специално за автомобили на аварийните служби и предупредителни обозначения. Не е цвят, който се среща в природата, и затова на теория би трябвало повече да се набива в очи. За съжаление хората твърде много са свикнали с червеното като символ на тревога и не реагират правилно на този жълт цвят.