По краищата на рафтовете с художествена литература минаваше жълта лента, за да отдели местопрестъплението от останалото пространство в библиотеката. Надписът гласеше:
Хелма повдигна лентата с ръка и ловко се плъзна отдолу.
До покритото със зелено платно тяло стояха и разговаряха четирима униформени полицаи и двама мъже в костюми. Един червенокос полицай се прокашля, за да привлече вниманието на останалите, после кимна към мис Зукас, нахълтала в тяхната оградена зона.
— Може ли да погледна? — попита тя, докато пристъпваше към трупа.
Лежеше на сивия мокет под зеленото платно, мръсните кокалчета на единия юмрук се подаваха изпод края. Очевидно тялото беше едро. Стъпалата на мъжа стърчаха изпод платното, обути в развързани обувки „Рокпорт“.
Под покривалото имаше мъж, убит мъж. Хелма преглътна, макар и да нямаше какво.
Не, това там вече не беше човек. Беше труп, само един труп. Неодушевен.
— Чистачът ще се препоти, докато почисти — отбеляза Хелма и посочи тъмночервеното петно, което се виеше край платното подобно на залязващо слънце.
Един от санитарите на линейката, увлечено прелистващ „Лолита“, вдигна погледа си от страниците.
— Май ще трябва да го смените тоя мокет.
— Госпожо — червенокосият полицай посегна да хване Хелма за ръката. — Това е полицейска…
— Извинете — каза тя и вдигна зеленото платно.
Мъртвецът лежеше по корем с лице, обърнато към Хелма. Очите му бяха затворени. До този миг мис Зукас не бе виждала умрял човек, който да не е прилично положен в ковчег, а някъде беше прочела, че очите на мъртвите оставали отворени, докато някой склопи клепачите им. Жертвата наглед беше на трийсетина години, с кестенява коса и брада, сплъстени като на невчесано куче или пък на някого от музикантите, които зърваше за малко, когато превключваше телевизионните програми. Беше мръсен. Джинсите му бяха износени до овехтяване, а пуловерът беше съдран на единия лакът.
— Виждала съм този човек — съобщи тя на полицая, понечил да хване ръката й, и пусна платното, което се изду, после се слегна върху трупа.
Всички обърнаха към нея своите хладнокръвни, безучастни погледи на полицаи. Тя почувства как очакваха напрегнато, как я наблюдаваха зорко.
— Имате ли нещо против да ни изясните обстоятелствата на срещата ви?
Хелма позна Уейн Галънт, шефа на полицията. Тя отметна глава назад, за да го погледне в очите. Въпреки сивото по слепоочията лицето на шефа Галънт си оставаше някъде между юношеството и зрелостта, а бръчиците от смях само подчертаваха гладкостта на бузите, но ясните му очи бяха загрозени от тъмни кръгове.
— Вчера следобед той поиска да види един от справочниците, които държим до бюрото за обслужване.
— Кой справочник? — попита шефът.
Хелма не бе забелязала, но полицаите като един я заобиколиха. Тя леко смръщи нос от миризмата на лосион за след бръснене и боя за обувки.
Опита да си спомни. Вчерашният ден беше доста натоварен. Дъждът често привличаше посетители в библиотеката. Може да е бил атлас с пътни карти или някой алманах…
— Съжалявам — извини се тя. — В момента не се сещам, но може би по-късно. Често се случва да си спомня.
— Помните ли какво каза?
— Помоли ме за четвърт долар, искаше да се обади по телефона.
— Дадохте ли му?
— Никога не давам пари на непознати — увери го Хелма.
— Видяхте ли го да излиза от библиотеката? — попита другият мъж с костюм, докато припряно драскаше в бележника си.
Хелма поклати глава.
— Твърде заета бях с клиентите си, за да забележа — тя махна с ръка към тялото, отново анонимно под безличното зелено покривало. — Щом е намерен тази сутрин в библиотеката, вероятно въобще не е излизал.
— А имало ли е къде да се скрие?
— Предполагам, че има няколко такива места. Служителите в библиотеката имат твърде много задължения в работно време, за да надничат из потайни кътчета и ниши.
— Спомняте ли си още нещо за него? — попита шефът Галънт. — Как ходеше, дали беше сам? Каквото и да било.
— Не. Както вече казах, вчера бях много заета.
— По-късно може би ще искаме да ви зададем и други въпроси. Бихте ли дала на офицер Сандерсън името и телефонния си номер?
— Разбира се — съгласи се Хелма.
Щом мина зад лентата, тя спря и се обърна.
— Още нещо — каза на шефа Галънт. — Как е умрял?
— Намушкали са го. Сега търсим оръжието, въпреки че сигурно отдавна не е тук.