— От него ме боли главата — съобщи Рут. — А червеното ме кара да се сещам за кръв. Задейства всички първобитни тревоги в мен.
Вратата се дръпна и откри широка празна кабина. Стените бяха тапицирани с дебела мека тъкан. Влязоха и Хол натисна бутона за трети етаж.
— Моргата не е ли долу? — попита Хелма.
— На третия етаж е — осведоми я Хол.
— Това ми се струва неподходящо. Подземието се охлажда с по-малко разходи, отколкото третия етаж.
Вратата се затвори като окото на гущер. Четирима в една тапицирана кутия.
— Обяснете това на ония, които решават какво как да се прави — неохотно отвърна полицаят Хол.
— Високата резултатност и икономиите би трябвало да са цел на всяка служба, особено на онези, които работят със средства на данъкоплатците — заяви мис Зукас.
Асансьорът ги понесе нагоре. Хелма стисна ръце, за да не се подпре на стената.
— Аха, така си е. По това сме на едно мнение — каза Хол.
Леман оправи гънките на синята си риза под колана.
— Забелязахте ли да липсват вещи от апартамента ви?
Хелма поклати глава. Защо такова дълго пълзене само два етажа нагоре?
— Не. Нищо. Само е ровено.
Рут се отлепи от тапицираната стена, на която се облягаше, и изграчи:
— Липсващи вещи ли? За какво говорите? От твоя апартамент ли, Хелми? Някой да не го е разбил? Защо не ми каза?
Цифрата 3 над вратата светна, кабината леко се разтресе и вратата се плъзна встрани. Хелма избърса ситните капчици пот около устните си.
— Не беше нещо страшно — обърна се към Рут. — После ще ти обясня.
— Непременно.
На стената пред тях имаше табела — „МОРГА“.
Под нея показалецът на нарисувана ръка сочеше вляво. Гърдите на Рут се надигнаха от дълбокото вдишване.
— Налага ли се да влизам там? — тихо измънка тя.
— Ще ни помогнете — увери я полицаят Хол. — Няма да се бавим, обещавам ви.
— А къде са го… искам да кажа, в лицето ли са го гръмнали? Обезобразен ли е?
— Нищо подобно няма да видите.
— Да бе, нищо — недоверчиво измърмори Рут.
Тъмнокос младок с наметната лабораторна престилка седеше зад дървено бюро в канцеларията на моргата и попълваше формуляри с изгризана химикалка.
— Искаме да видим трупа, условно регистриран като „Джон Доу“ — съобщи му Хол.
Служителят остави химикалката и кимна.
— Единственият ни гост в момента. Последвайте ме.
Влязоха в доста хладна зала, но не чак ледена. Хелма подуши миризмата на химикали и се постара да не диша дълбоко. Очакваше да види стена с големи камери от сребрист метал, като във филмите по телевизията, но вътре имаше само един покрит с чаршаф мъртвец върху висока количка. До бялата стена отсреща бяха наредени още три колички. Друга стена беше заета от шкафове, рафтове и две мивки. За миг се замисли какво ли е станало с тялото на Ърни Ларсен. Дали някъде разтревожено семейство все още го чакаше да се върне?
Рут стисна ръката на Хелма. Пръстите й бяха студени като стомана.
— Мис Уинтръп, готова ли сте? — попита полицаят Хол.
Застанаха до количката, върху която чаршафът очертаваше изпънато тяло — Рут и Хелма от едната страна, полицаите от другата. Служителят стоеше до главата на трупа с бележник в едната ръка, с другата докосна чаршафа.
Рут вдигна поглед към тавана и стисна още по-силно ръката на Хелма.
— Заклевам се — прошепна тя. — Заклевам се от този миг нататък да внимавам повече, сега и завинаги.
— Амин — добави Хелма и опита да размърда пръсти, за да възстанови кръвообращението в тях.
Леман кимна. С леко, ловко движение служителят отметна чаршафа от главата на трупа, който остана открит като класически бюст — само до раменете.
Нямаше кръв. Кожата беше толкова бледа — дали вече бяха източили кръвта? Светлината от високо разположен прозорец подчерта косъмчетата по лицето, сякаш моделирано от восък. Мъжът не беше много едър или поне изглеждаше смален от смъртта. На средна възраст, с посивяла коса по слепоочията, с остър нос и тънки устни.
— Той е — потвърди Рут почти веднага и вдигна очи към стената зад полицаите. — Тоя дребен досадник ми отмъкна обувката. Ако може да направи такова нещо на една непозната, кой знае с какви други мръсотии се е занимавал?
— Знаете ли името му? — попита Леман.
Рут поклати глава.
— Представи ми се, но забравих. Все едно, каза си само малкото име. Нещо най-обикновено, Джон или Том.
— Колко време прекарахте с него?
— Час-два. Срещнах го в „Спат“, пихме по две-три. После попита дали искам да ме откара вкъщи.
— Със собствената ви кола?
— Ами така беше най-лесно.
Двусмисленият отговор на Рут накара полицаите да не задълбават повече.