— Все пак мисля, че са били невръстни хулиганчета.
— Те щяха да откраднат нещо. Но нищо не са ти взели, нали?
— Не. Който и да е влязъл, държал се е почти прилично.
Рут се залюля напред-назад.
— А оня смахнатият защо ми задаваше толкова въпроси за тебе? Не се връзва.
— Рут, не зная дали точно ние ще успеем да „вържем“ станалото.
Рут се изправи.
— Хелма, ти понякога мислиш ли си за мъртвите?
— През последните два-три дни ми се случва често. Защо питаш?
— От любопитство. Като видях типчето… Умрелите са толкова мъртви, нали? Е… не знам… бих казала — завинаги. Сънят с моя старец извади на бял свят разни неща, дето отдавна ме мъчат.
— За баща ти ли?
Рут кимна и отнесено погледна струящия долу между камъните поток. Две момчета се забавляваха да мятат парчета чакъл по заседнала на дъното консервна кутия. „А би трябвало да са по домовете си, да косят моравата или да си чистят стаите“, помисли Хелма.
— Знаеш ли, можеше да се държи страшно гадно — каза Рут, вперила очи в момчетата. — Умря точно преди да разбера какъв плъх е той. Едно некадърно безгръбначно без никакво бъдеще. Ако не беше загинал толкова удобно в катастрофата, не се съмнявам, че не след дълго мама щеше да го изрита от къщи. Всъщност май той беше виновен тя да умре толкова млада.
— И аз го помня — рече Хелма. — Твърде малка бях да доловя всички негови слабости на възрастен човек. Понякога ти завиждах, че си играеше с тебе.
— Да де, когато беше къркан. Или беше най-сладкото обично татенце на тази земя, или най-задръстеният чеп, дето някога е мърсил въздуха. Никога не знаех какво да очаквам от него. Горката ми мамичка. Минаха години, докато проумея защо леля Ан я наричаше светица.
— Може би щеше да съжалява, ако някак оживееше и се огледаше назад в миналото си.
— А, не бъди толкова сигурна — усъмни се Рут. — Щом говорим за завист, аз пък едва не се давех от жлъч, като те гледах с твоето семейство, с всичките ти лели и чичовци, дядовци и баби как си плямпате на литовски, как си пиете, боричкате се и пускате шегички. Отстрани ми се виждаше идеално.
— Да, бяха хора с открити сърца — съгласи се Хелма.
— Така и не разбрах защо ти стана такава.
— Какво искаш да кажеш? — учуди се Хелма.
Рут се изчерви. Заби изцапания с боя нокът на показалеца си в зъбите.
— Ами не знам. Как да го кажа, не си отворена. Защо не вземем да го разгледаме това кодирано листче?
— Рут, пресилваш нещата. Най-обикновена хартийка с драсканици на един читател. Които въобще не са „код“.
— Е, но сигурно си помислила, че е много важно, иначе нямаше да криеш едно копие и при мен.
— Не го крия, оставих го на съхранение.
— Ох, Хелм! Стига си подскачала около голата истина. Да вървим.
Рут стана. Хелма си седеше на пейката.
— Можем и по-късно да се занимаваме с това. Според мен най-добре е сега да отида в библиотеката и да напиша поръчката за рафтовете.
— Твърдо?
— Сигурна съм.
Рут се тупна по тюрбана.
— Ще трябва да се примоля на някого от едрите храбри полицаи да ме откара вкъщи.
— И той може би ще ти позволи да си поиграеш с клаксона — вметна Хелма.
— Хелм! Не мога да повярвам, че точно ти каза това — Рут отметна глава назад и се захласна от смях. — Видя ли, не можеш все да си стискаш чувството за хумор, както си стискаш… — Тя се запъна. — Е, добре. После ще говорим.
— Довиждане, Рут.
— Чао. Благодаря, че огледа тленните останки на скапаняка с мен. — Рут потръпна. — Надявам се, че за последен път преживяваме подобно удоволствие.
Когато приятелката й си тръгна, Хелма поседя, загледана в бълбукащия край нея поток. Водата се бе надигнала от топенето на планинските снегове. След два месеца щеше да спадне до мижава струйка в най-дълбоките процепи на руслото и потопените камъни щяха да изпъкнат високи и сухи. Тогава децата, заети сега да хвърлят камъни в потока, щяха лесно да го прескачат от камък на камък над укротената вода.
Хелма прекара няколко минути в размисли за мъртвите, припомни си думите на майка си, че нейното семейство било като торнадо, засмукващо всички.
Припомни си дребните разправии и бурните сдобрявания, гръмко изказаните, неоспорими мнения. И винаги около тях като вълшебна сантиментална мъгла се рееше Литва. Нейният дядо страдаше по родината си. А неговите синове, които не бяха и зървали онази балтийска страна, чувстваха руското иго като лична загуба, лишила ги от принадлежащото им по рождение наследство, сякаш някой ги бе извел през вратите на рая и грубо треснал портите зад гърбовете им, за да не ги пусне никога обратно.
Когато слушаше възторжените им слова, Хелма вярваше, че Литва ги зове като разтърсващ душата негърски спиричуъл и някой ден, щом се отърсят от тромавите тела, ще се спуснат небесните колесници и те ще се възнесат, пременени в райските си празнични одежди, за да слязат на онези далечни пясъчни брегове като изгубени любими деца, завърнали се при нетърпеливо очакващите ги родители.