— Може, но на мен ми се струва, че става все по-зле — мистър Ъпман вдигна поглед към Хелма. — Днес не сте дежурна на справочното бюро, нали?
— Само минах да съставя поръчката за рафтовете за медицинската справочна литература — обясни Хелма и се накани да излезе.
— О, така ли? Е, аз пък имах намерение да работя по бюджета, но все се разсейвам с мисли за нашата престъпност. Първо труп в библиотеката. Чух, че открили втория убит в багажника на кола.
— Все пак ще отида да се занимавам с поръчката — Хелма направи още една крачка към вратата.
— И за двама ни събота не е най-сполучливият ден да работим тук. Вие обядвахте ли?
— Не, но предпочитам тази поръчка да ми се махне от главата.
— Ами! Настоявам. Поемам отговорността, че ще довършите поръчката в понеделник. — Той махна към книжата на бюрото. — И бюджетът може да почака. Всъщност мога да го обобщя съвсем кратко — недостиг на средства. Боя се, че заради новата компютърна система ще се наложи да прекратим абонамента за някои поредици.
— Бихме могли да почакаме с автоматизацията — напомни Хелма.
Мистър Ъпман поклати глава.
— Така ще изостанем.
— От кого?
— От другите библиотеки, от света.
Мистър Ъпман излезе иззад бюрото и преди Хелда да осъзнае какво става, той вече я извеждаше от библиотеката през задната врата. Поне не край справочното бюро, пред очите на Джордж Мелвил и мисис Кармън, или още по-лошо — на Патрис.
— Какво ще кажете за закусвалнята на Сол? — попита мистър Ъпман, когато вече вървяха по тротоара. — Ще се поразходим, денят е толкова хубав.
— Чудесно.
— Винаги ме блазнят техните сладкиши. Правят ги по домашни рецепти. — Потупа се по корема. — Черешовият е направо смъртоносен.
Хелма се усмихна вежливо и заобиколи жена, която поливаше растения в саксии пред един бутик за модни облекла. По улицата вече цъфтяха теменуги и мушкато.
Хелма поръча обичайното телешко печено на подложка от бял хляб с малко масло и чаша чай с лед.
— Това ли е всичко? — учуди се мистър Ъпман, когато им донесоха поръчката. — Не искате ли салата или супа?
— Не, благодаря.
— Ами че вие сигурно сте евтино гадже — отбеляза той, докато нареждаше пред себе си чиниите с многоетажни сандвичи, супа и чипс.
— Нито съм евтина, нито съм гадже — осведоми го Хелма.
Мистър Ъпман виновно наведе глава.
— Само опитах да се пошегувам. Не исках да ви обидя.
— Приемам извинението ви — смили се Хелма и разряза месото.
— Често ли се храните тук? — попита мистър Ъпман.
— Само ако така ми е по-удобно. Предпочитам да си готвя, вместо да ям в ресторанти.
— Де да можех и аз да кажа същото! След смъртта на съпругата ми почти винаги се храня по заведения, но вкусът не е съвсем както трябва, нали разбирате?
— Твърде много въглехидрати.
— Да. Скорбяла, мазнини, сол…
— Не знаех, че сте бил женен — каза Хелма.
Мистър Ъпман зарея поглед над главата й.
— Осемнадесет години. Почина от рак.
— Съжалявам.
— Стана бързо. Единственото утешение. Така че не се махнах от големия град само заради престъпността. Когато Али почина, исках да живея другаде. И направих сполучлив избор. Не би трябвало да се оплаквам заради две убийства и няколко глупави хлапета. Просто бях свикнал с мисълта, че Белхавън е сред последните твърдини на спокойствието и разума.
— Мисля, че е по-добре да приемем случилото се през последните дни като временно объркване. Скоро престъпленията ще бъдат разкрити и ще можем да се върнем към нормалния живот.
— Надявам се да сте права. Знам, че няма как да избягаме от престъпността. Спомням си колко безопасен ми изглеждаше животът, когато бях дете. — Мистър Ъпман се засмя. — Сега ми е забавно, защото знаете ли къде израснах?
— Не.
— В Лас Вегас. Баща ми беше пастор в една църква там. Той и майка ми се смятаха за мисионери сред погълнатите от хазарт езичници. Сигурно са виждали прекалено ясно тъмните страни на живота, но мен опазиха от това.
— Живи ли са? — реши да попита Хелма.
— Загинаха при самолетна катастрофа — мистър Ъпман сви на хармоника сламката от своята „Кока-Кола“. — Каква подигравка на съдбата. Отиваха на почивка във Флорида. Щяха да празнуват четиридесетата годишнина от сватбата си. Аз им купих билетите.
— Колко жалко.
Той се извърна към прозореца, късогледите му очи сякаш се взираха в нещо много далечно. После се усмихна на Хелма.
— Вие не сте родом от Белхавън, нали?
Хелма кимна. През тези години той поне веднъж е прочел документите й.