— От Мичиган съм. Дойдох в щата Уошингтън, след като завърших Библиотекарския институт. И имам намерение да остана тук.
— А вашата приятелка?
— За кого говорите, мистър Ъпман?
— За Рут Уинтръп. Но моля ви, наричайте ме Ал.
Хелма си представи как нарича мистър Ъпман Ал. Не, няма да стане.
— Трудно е да се предскаже дали Рут ще остане в Белхавън.
— Доколкото разбирам, тя продължава да води бурен личен живот — отбеляза мистър Ъпман, докато забърсваше устата си със салфетка.
Хелма бутна чинията си настрана.
— Доколкото аз разбирам, мистър Ъпман, вие сигурно по-добре от мен познавате стихиите в личния живот на Рут.
С учудващо за самата нея удоволствие Хелма наблюдаваше червенината, плъзнала по лицето му от яката на ризата нагоре към ушите и лъскавото теме. Той се закашля в салфетката и припряно се зае със сандвича си.
Хелма стана.
— Мистър Ъпман, благодаря ви за обяда. Мисля, че ще се вслушам в съвета ви да отложа поръчката за рафтовете до понеделник.
— Почакайте, мис Зукас… Хелма — примоли се той и също се изправи.
Хелма спря, забеляза, че седналата най-близо до тях двойка ги гледаше с интерес. Обърна се към тях с професионалната си усмивка и те пак насочиха вниманието си към храната.
Мистър Ъпман мачкаше салфетката.
— Много съжалявам, ако съм ви обидил, мис Зукас. Малко съм ги позабравил тези неща. Бих желал да ви заведа на вечеря или на кино някой път. Искам да кажа, ако не ви е неприятно да излезете с мен.
За дебелите лупи очите му бяха като грамадни кладенци, пълни с печал.
— Страхувам се, че подобна перспектива би се отразила зле на професионалните ни отношения.
— Но съпругата ми беше библиотекарка — каза той.
— Бих искала да помисля за това.
Той кимна.
— Разбирам. Някой път ще ви се обадя след работа.
— Така е по-добре.
Щом излезе пред закусвалнята, Хелма си погледна часовника. Ако побързаше, можеше да хване автобуса в два без двадесет. Ускори крачка, но се поколеба. Такъв топъл ден. Беше с най-издръжливите си обувки, а до „Бейсайд Армз“ нямаше и две мили. По-здравословно беше да се прибере пеша.
Рут би казала, че мистър Ъпман „сваляше“ Хелма. Но самата тя не вярваше да е точно така. Той някак будеше жалост. Странно, но никога досега не се бе замисляла, че и мистър Ъпман има свой живот и че дори може да е самотен.
Хелма крачеше уверено през града, край тухлената сграда на музея, щанда за кафе през магазина „Нордстрьом“, стараеше се да съгласува крачките си с движенията на ръцете и дишането, не се заглеждаше в пазаруващите хора. Рядко си позволяваше да обикаля безцелно по магазините и не проумяваше какво привлекателно има в това да бродиш от магазин на магазин и да зяпаш.
Чуваха се подмятания за строеж на голям супермаркет с паркинг в края на града и Хелма се тревожеше за Белхавън. Беше чела за процесите в други градове — празни витрини, спад в печалбите. Големите магазини отмъкват клиентите на по-дребните собственици, защото хората се интересуваха не толкова от общото благополучие, а от възможността да купят всичко под един покрив и в приятен изкуствен климат.
Замислена за възможния упадък на Белхавън, Хелма нарочно тръгна по-бавно и огледа оживената улица с нейните къщи от викторианската епоха, сенките под дърветата, ярките надписи по витрините. Забелязваше жените, повели децата си, бебетата в колички, прегърнатите младежи, белокосите старци, хванали се под ръка, дори чудатата група пубертети с модно окъсани дрехи и дивашки прически. Нима всички те просто ще станат клиенти на крайградския супермаркет, без да забележат никаква разлика, освен че там е по-лесно да си паркират колите? И няма да почувстват, че губят своя град?
Хелма излезе от централните улици и тръгна по тротоара на виещия се над залива широк булевард. Съвсем лек бриз гонеше малки вълнички по водата.
Следобедът сивееше, без да заплашва с дъжд, а разсеяната светлина успокояваше очите. След четиринадесет години, прекарани в Белхавън, Хелма се чувстваше особено уютно на такава ненатрапчива светлина, която не ти налагаше да носиш тъмни очила, нито застрашаваше тапицерията на мебелите ти.
Отбягваше мисълта за онова, което всъщност занимаваше ума й — убийството. Мъртвият Ърни Ларсен, мъртвият непознат, когото и тя, и Рут бяха срещнали, влизането с взлом в нейния апартамент, жълтото парче хартия. Убийство. Сърцето започваше да бие по-ускорено само от съскането на тази дума. Тя не искаше да има нищо общо с убийства.
Мина през квартала „Сийскейп“, край „Бейуоч Апартмънтс“ и няколко безименни жилищни сгради, които гордо и скъпо се извисяваха до залива. Горещи въздушни тласъци от профучаващите коли я продухваха. Хелма си каза, че би трябвало тротоарите да са по-отдалечени от уличното платно.