— Моля, заповядайте. Искате ли чай с лед?
— Звучи чудесно. Благодаря.
Хелма взе от шкафа телефонната слушалка.
— Мамо, имам посетител, затова ще ти се обадя по-късно.
— Май чух мъжки глас? — попита майка й, сякаш останала без дъх.
— Да, така е.
— Кой е?
Хелма не отговори.
— Да не е шефът Галънт?
— Да, мамо. Така е.
— О, Вилхелмина! Това е прекрасно! Дано прекарате добре с този мил човек. С него всяка жена би се чувствала в безопасност, колкото и убийци да има в града.
— Доскоро, мамо. Ако не ти се обадя тази вечер, утре ще се видим за вечеря — каза Хелма и внимателно остави слушалката върху телефона.
Шефът Галънт стоеше пред плъзгащата се остъклена врата към балкона и гледаше двата катера, вече почти излезли от залива.
— Хубав изглед имате — той се обърна към Хелма. — Живея тук целия си съзнателен живот, а така и не свикнах с красотата.
— Винаги е различно заради времето и светлината.
Хелма сипа леден чай от каната и му подаде чашата.
— Не вярвам да сте дошъл, за да говорим за природните прелести.
— Права сте, не затова дойдох.
— Да седнем на балкона — предложи Хелма и излезе първа.
Настаниха се на белите плетени столове, между тях беше масичката със стъклен плот. Листата на маргаритките в саксиите прошумоляваха от бриза. Хелма се облегна на масата, чакаше шефът Галънт да започне разговора.
— Научих, че тази сутрин сте разпознала мъжа в моргата — каза той небрежно, сякаш още обсъждаха изгледа към залива.
— Не разпознах, а познах — поправи го Хелма.
— Познала сте го — повтори шефът Галънт. — Можете ли да ми обясните по-подробно онова, което загатнахте на полицаите?
— Всъщност не е нищо особено. Онзи мъж дойде в библиотеката, търсеше данни за колежите. Твърдеше, че имал син, който трябвало да продължи образованието си. Но това нищо не означава. Всеки ден стотици хора минават през библиотеката.
Шефът Галънт кимна.
— Помня — най-ползваната библиотека в целия щат.
— На глава от населението — добави Хелма.
— Леман ми каза за предложението ви да потърсим наоколо някаква взета под наем кола. Дори сте знаела нейния регистрационен номер. Ще ми обясните ли как научихте за колата?
— Намерихте ли я вече?
Шефът Галънт скръсти крака и се облегна назад, подпрял чашата на коляното си.
— Кажете ми каквото знаете, после аз ще споделя какво научихме. Така бива ли?
— Да речем, че се споразумяхме. Вероятно това няма връзка с останалите събития, но преди обяд в деня след убийството в библиотеката от градския указател падна листче в момента, когато един читател го разлистваше. Оставих листчето на бюрото, а съвсем скоро след това онзи господин, вече покойник, дойде да пита за справочниците, после се оказа, че листчето е изчезнало. Същия ден обядвах с майка си в закусвалнята на Сол и онзи мъж понечи да влезе, но се отказа, вероятно защото всички места бяха заети. Излязох да го настигна. Не успях да го догоня, но забелязах номера на колата.
— Често ли запомняте регистрационни номера?
— Аз съм наблюдателна жена.
— А как научихте, че колата е взета под наем? — попита шефът Галънт.
Очите му се присвиха. Взираше се в Хелма, без да мигне.
Тя отвърна на погледа също тъй твърдо.
— Проявих любопитство, това е всичко. Поведението му изглеждаше чудато, затова проверих регистрационния номер. Едва ли има значение по какъв начин сторих това.
Шефът Галънт не отместваше погледа си от лицето на Хелма, мълчеше. Тя познаваше тази полицейска тактика, чиято цел беше да те разприказва. Веднъж прочете нещо за този следователски трик. Хората по начало са склонни да запълват възникналите паузи в разговора и често споделят повече, отколкото първоначално са искали. Хелма си пиеше чая и също не говореше. Накрая шефът Галънт се наведе напред и опря лакти на масата. Хелма леко се дръпна назад, по-далеч от едрото му тяло и напрегнатия поглед. Но не, така сякаш му даваше предимство, пък и не беше неприятно да седи близо до шефа Галънт.
— Помните ли какво беше написано на листчето? — попита той.
Хелма се намръщи. Не помнеше, поне в момента.
— Букви и цифри, които на пръв поглед не съдържаха никакъв смисъл. Поредица от букви, после четири цифри. Доколкото си спомням, имаше 6 и 9.
— И нищо друго? Това може да се окаже изключително важно за разследването. А ние сме обучени да намираме смисъла в информация, която за другите изглежда незначителна.
Ето я отново тази любезна снизходителност.
— Значи говорите за необучената част от населението — инженерите, медицинските сестри или, да речем, библиотекарите?