— Поне не са компетентни в полицейските разследвания.
— Съжалявам — отвърна Хелма.
Не го лъжеше. Той я попита дали си спомня написаното на листчето, а не дали си го е преписала.
— Сега и вие трябва да спазите своята част от уговорката — напомни тя.
Шефът Галънт погледна към залива.
— Все още не знаем това, което се надявахме да разкрием. Не сме установили самоличността на мъжа, намерен в колата на вашата приятелка. Но вие бяхте права за колата под наем. Намерихме я между няколко дървета, съвсем близо до влаковото депо. Най-вероятно последният убит е бил застрелян в нея.
— Като шофьор или като пътник? — попита Хелма.
— Най-много кръв имаше по шофьорската седалка. Това подсказва ли ви нещо?
— Попитах просто така.
— Вие сте много любознателен човек, нали? — усмихнато отбеляза той.
— Любознателният ум е задължително качество за един библиотекар — уведоми го Хелма. — Подозирате ли наличието на някаква връзка между това убийство и смъртта на Ърни Ларсен?
Шефът Галънт потри брадичката си, усмихна се на мъж в каяк, който усилено гребеше край скалистия бряг.
— Възможно е — предпазливо отвърна той.
— Трябва да признаете, че е необичайно съвпадение за толкова кратко време да има две убийства на двама непознати в града мъже.
Телефонът звънна.
— Извинете.
Тя стана. „Точно навреме“, каза си.
— Хелм, Рут се обажда. Я идвай тук да разнищим тая история.
— Не съм съвсем сигурна за какво говориш.
— За кода. Идвай, ще го разгадаем.
— Мисля, че го оставих на съхранение при тебе.
— Че аз ти го пазя. Не си казвала да не го гледам.
— Подразбираше се.
— Ох, Хелми! Нали знаеш колко разбирам от намеци.
— Когато така ти е по-удобно.
— Хайде де, не бъде такава мърморана. Идвай най-сетне. И без това трябва да си прибереш колата.
През отворената врата виждаше изпънатите крака на шефа Галънт. Беше дръпнал стола си настрана от масата, седеше с гръб към нея, близо до вратата.
— Вероятно ще успея да си наглася времето.
— Това пък какво означава? — попита Рут. — О-о-о! Имаш си компания ли?
— Правилно.
— Да не е — сещаш се кой, пазителят на закона?
— Да, така е — делово отговори Хелма.
— Ще му кажеш ли за тоя код?
— Не.
— Ами добре тогава. Значи първо ще си поиграем на детективи. Ще се видим, като успееш да се домъкнеш тук.
Рут прекъсна и Хелма промълви в заглъхналата слушалка:
— Благодаря, че се обади. С удоволствие ще отделя малко от времето си. Довиждане.
Хелма се върна на балкона.
— И докъде бяхме стигнали? — осведоми се тя.
— Обяснявахте ми за своя любознателен ум.
Шефът Галънт вдигна чашата към устните си. Досега Хелма не бе забелязала как косата му слизаше в очертан клин на челото. Нищо чудно, че той пускаше кичур на челото си. Ако решеше косата си назад, с този остър триъгълник би изглеждал твърде зловещо за шеф на полицейско управление.
— Според мен беше друго — тя също надигна чашата си. — Обсъждахме колко странно е само за три дни да има две неразгадани убийства.
— Седим си ние тук — изрече шефът Галънт и с жест присъедини Хелма към това „ние“, — пием леден чай на балкона, сякаш е кой знае какъв горещ слънчев ден. А при такова време в Калифорния хората се гушат вътре около радиаторите.
— Не смятате ли, че и хората като останалите млекопитаещи — попита Хелма — умеят да се приспособяват към средата си? Студено ли ви е? Да влезем ли вътре?
— Не. Много ми е уютно. Казах го ей така. Израснах в Индиана. Горещо влажно лято и люти студове през зимата. Когато се преместих тук, две години чаках лятото, преди да разбера що за климат е тукашният. Сезоните не се различават много един от друг.
Хелма се замисли как сезоните падаха като завеси в Мичиган, отбелязваха течението на времето, смяната на годините с яснота, която никой не можеше да пренебрегне.
Веднъж, няколко години след идването си в Белхавън, Хелма с увлечение четеше биографията на Томас Джеферсън. Беше затънала в историята на живота му и малко се съмняваше дали трябва да вярва на всичко написано за връзката му с тази Сали Хемингс. Стресна я някакъв шум. Отвлече вниманието й от книгата и тя надзърна през прозореца. За съвсем кратък миг, по-малко от секунда, учудено се запита — пролет ли е сега или есен?
Понякога онова объркване я спохождаше отново и тя го възприемаше малко тревожно. През първите си години в Белхавън смътно усещаше, че живее като в застинало време, сякаш естественият процес на живота й е спрял и няма да тръгне пак, ако не почувства отчетливите сезонни промени на Средния Запад.
— От време на време ми прави удоволствие да отида до фермите в долината. Напомнят ми за дома — каза шефът Галънт. — Мъчно ли ви е за родните места понякога? Бихме могли да…