— Нека аз опитам — помоли Рут и протегна ръка за последната монета.
Тя притисна слушалката с рамо, запуши другото си ухо с пръст. Набра, вслуша се и намръщена окачи слушалката, после натисна бутона за връщане на монетите, но напразно бъркаше в гнездото — автоматът им прибра всички монети по четвърт долар.
— Доста са бързали да уредят това. А аз трябва да чакам по три седмици, докато ми отговорят от телефонната компания — каза тя и се облегна на кабината.
— Може въобще да не е изключен — усъмни се Хелма. — И сигурно затова автоматът не ни върна монетите. Просто са пуснали друг запис.
— За да помислим, че е изключен и да не им досаждаме повече? — попита Рут.
В парка под тях няколко души се разхождаха или тичаха по пътеките. Един мъж стоеше облегнат на парапета по крайбрежната алея и зяпаше водата. Горе яркозелено хвърчило се рееше устойчиво на вятъра, развявайки дъгоцветната си опашка от пластмасови ленти.
— И сега какво да правим? — рече Рут.
Хелма посочи надолу.
— Да се разходим из парка. Когато вървя, мисля по-ясно.
Рут си погледна часовника.
— Скоро ще мръкне. Не искам да се прибирам по тъмно.
— Ще те закарам. Само за петнайсетина минути ще обиколим парка и ще се върнем при моя блок.
— Ако ходех колкото тебе, можех още да нося оня панталон, който дадох за благотворителност.
— Така щеше да е по-икономично — съгласи се Хелма.
Осеяното с облачета небе предвещаваше чудесен залез. Коли, пълни с любители на тази гледка, спираха до парка. Когато Хелма се премести да живее в Белхавън, бе изумена от множеството хора, излизащи „просто така“ да се насладят на залеза — спираха колите си по отбивките на булеварда, сядаха по скалистия бряг или на тревата, за да изчакат спускането на слънцето зад островите. Розовото и златното изпълваха небето, а хората ахкаха и охкаха, сякаш бяха част от тълпа, гледаща фойерверките за Четвърти юли. Залезът в Белхавън изглеждаше измамно близък, сякаш можеш да докоснеш слънцето.
— Да предположим — Рут оживено размахваше ръце, докато говореше, — че този телефонен номер е някакъв център за размяна на съобщения.
— Но защо да си усложняват живота с тези насрещни обаждания? Защо да не записват съобщенията на телефонен секретар?
— Може да е нещо като двойна проверка — продължи Рут. — Представи си, че всичко се върши от машини, без участието на хора. Ние им се обаждаме, после те ни се обаждат. Нашата машина реагира някак си на щракането и затваря веригата. — Тя вдигна ръце. — По дяволите, не знам какво е. Струва ми се, че е адски сложно само за да приемат информация. Може вече да сме затънали, където нямаме никаква работа. Вероятно е време да се обадим на шефа Галънт. Какво ще кажеш?
— Засега не — увери я Хелма. — Искам да помисля още малко.
— Хелм, досега не си била склонна да пречиш на властите — отбеляза Рут.
— Рут, а ти досега не си проявявала такава боязливост — отвърна Хелма.
Мълчаливо продължиха обиколката на парка, край беседките от кедрови дъски, около скулптурата от три грамадни къса гранит, в които Хелма не различаваше нищо.
— Я погледни натам — Рут сочеше трима младежи в спортни екипи. — Знаеш ли на кого ми прилича най-едрият?
Хелма се вгледа. Тримата стояха близо до маса за пикник и си подритваха малка топка. „Най-едрият“ носеше анцуг и тениска. Имаше масивни кости и разтеглени в усмивка устни на широкото лице. Колкото и да беше млад, приликата му с бащата на Хелма беше стъписваща.
— Ами да, на моя…
— Правилно. Точно като твоя братовчед Рики от милия стар Скууп Ривър.
— Рики ли? — повтори Хелма.
— Ъхъ, не е ли чудно, че дори ходи като него?
Рут кръстоса пръсти, като че отпъждаше зла сила.
— Помниш скъпия ни Рики, нали, Хелм? Слабоумен мутант. И винаги в края на списъците с нас — Уинтръп, Зукас, Зукас. Мъчителят, излязъл от пъкъла. Гаднярът, който ни скара заради Джеф Джамас.
Не беше честно да има прилика между твар като Рики и нейния баща. В това нямаше никаква справедливост.
— Той ще се жени — промълви Хелма.
— Стига бе! Че коя го е подлъгала да се отдели от своето майче?
— Едно от момичетата на Камерън.
— Да, това ще е истинско генетично бедствие.
Хората казваха, че Рики бил „объркан“ заради гибелта на баща си. Всички, включително местният вестник, наричаха смъртта на чичо Мик „злополука с трактор“.
В едно прелестно априлско утро чичо Мик надянал примка на врата си, преметнал въжето през клон на дъб в края на царевичната си нива, после включил трактора на скорост и увиснал.
Хелма помнеше и други случки от детството си. Убийствата се превръщаха в нещастни случаи по време на лов. Пребитите жени били паднали зле. Понякога децата се оказваха неразбираемо непохватни и тромави. „Спонтанни“ аборти в домашни условия. Пожари, за които обвиняваха повреди в електрическите инсталации. Знаеш тези неща, но не говориш за тях, нито пък си съвсем наясно кога и как си научила истината.