— Може да са били замесени в какви ли не отвратителни престъпления — предположи мистър Ъпман. — Ако си представите обаче целия свят, без дори да споменаваме самолетите, Чикаго и Лос Анджелис не са толкова отдалечени места. Но ми се иска да не бяха избрали Белхавън и нашата библиотека за сцена на тази драма.
Наля вино в двете чаши и ги подаде на Хелма и Рут.
— Благодаря. Вие няма ли да пиете?
— Щом навлезем в залива и закрепя платната, ще се присъединя към вас.
— Наздраве — каза Рут и двете с Хелма чукнаха чашите си.
Глава 12
С яхта по залива Уошингтън
Хелма придрямваше под топлото слънце, подпряла глава на релинга и затворила очи. Яхтата на мистър Ъпман се плъзгаше през водата с тих шепот, леко я полюшваше като кротък кон. От движението слаб ветрец рошеше косата й. Тя отметна глава назад и слънцето погали шията й. Мелодия в ритъм с вълните запълни нейното съзнание, но когато реши да си затананика, гърлото й сякаш бе онемяло от леност. Отвори очи и се взря в правата стрела на мачтата, като че докосваща небето. Но тя шеметно се завъртя пред погледа й. Хелма пак затвори очи.
— Ей, Хелма!
— Ъ-ъ?
— Ти как ши? — изфъфли Рут.
Рут за кой ли път изпи много. Хелма се надигна с намерението да й каже това.
— Рут… — започна тя.
Лицето на приятелката й сякаш се увеличи, после се сви разкривено.
Да, Рут се бе напила, но Хелма знаеше, че самата тя глътна съвсем малко, преди скришом да излее чашата в залива. Алкохол по обяд би означавало да прекара доста неприятно останалата част от деня.
Цялата яхта, блещукащата вода, дърветата и хълмовете на отсрещния бряг се кривяха като отразени в лъжица. Усещаше главата си прекалено тежка.
— Олеле, Рут! — промълви Хелма, опитвайки се да задържи главата си изправена.
— Какъв ден — обади се мистър Ъпман някъде над нея. — За пръв път тази година.
Хелма отвори очи, мускулестите му бедра потрепваха наблизо.
— Вие… — изрече тя, но не можа да продължи.
— Лошо ли ви е? — попита той. — Рут? Хелма? Какво ви е?
Отпусна се на коляно до Хелма. Тя усети хладната му длан на челото си. Очите му зад дебелите лупи изглеждаха огромни.
— Гади ми ше — измънка Рут и се просна на кърмата.
Провеси глава над релинга и повърна обилно.
Хелма се мъчеше да докопа яркочервения панталон. Рут се отпусна и се свлече опасно от релинга. Ръката на Хелма стисна само въздух.
— Божичко! — провикна се мистър Ъпман.
Хелма смътно видя как скочи и хвана Рут за раменете. Потупа я по гърба, защото тя хълцаше неудържимо.
— Нещо не е наред ли? — попита някаква жена.
Хелма различи неясно черен моторен катер, доближил яхтата. Подскачаше по вълните — нагоре, когато яхтата на мистър Ъпман хлътваше, после обратно. Други лодки пъстрееха из залива и се мержелееха пред очите й — бели и цветни платна, стремителни скутери, които ту се раздвояваха, ту се сливаха, горделиви корабчета, които изведнъж й се струваха грамадни като фериботи.
Хелма се опита да вдигне ръка, както правеха в училище. „Извинете. Моля ви, отведете ме от тази яхта. Веднага.“ — Добре сме, благодаря ви — отвърна мистър Ъпман. — Само лек пристъп на морска болест.
— Не е свикнала с морето, а? — засмя се някакъв мъж.
— Сигурно.
Ръката й тежеше. Падна в скута й.
Черният катер се изгуби от погледа на Хелма. Изоставяха я. Отидоха си. Рут още лежеше на кърмата, а мистър Ъпман я придържаше.
— Вече по-добре ли сте? — попита той. — Да ви издърпам ли навътре?
— Шета.
— Какво?
— Аж шета — старателно повтори тя.
Мистър Ъпман се засмя.
— Да, но е време да се изправите, за да дишате — напомни той и издърпа Рут на палубата.
Тя си изтри устата.
— Гадошт.
Хелма бръкна в джоба на панталона си и извади памучна кърпичка.
— Дайте й това — помоли тя и извърна очи от някак странния поглед на мистър Ъпман.
— Това било моршка вълчича — обяви Рут, след като си избърса устата.
— Така ше кажва — „Моршка вълчича“.
— А, името на яхтата — сети се мистър Ъпман, седнал до Рут и отпуснал една ръка на руля.
— Морски вълк — поправи я Хелма, като че принудена да изтръгва думите от дълбок склад, виждаше ги бели на черен фон, докато ги произнасяше.
— „Морски вълк“, като в романа на Джек Лондон.
— И вие ли не се чувствате добре? — попита я мистър Ъпман.
— Вие ми се свят — обясни тя. — Всичко е като в мъгла.
— Май е по-добре да ви върна на пристанището.
Рут се плъзна надолу от седалката и настани главата си на възглавничката. Последното, което Хелма чу, бе тихото хъркане на приятелката й, примесено с унасящото съскане на водата край яхтата на мистър Ъпман.