Рут отвори вратата, една подир друг влязоха в празен коридор. В нишата бяха сложени пералня и сушилня, до тях имаше дъска за гладене. Минаха през кухнята — първо Рут, след нея Хелма, най-отзад мистър Ъпман. Кухнята блестеше от чистота, също като кабинета му в библиотеката и кабината на яхтата. Тигани с греещи медни дъна висяха над печката, наредени с вкус. Мивката от неръждаема стомана искреше.
— Направо — заповяда мистър Ъпман зад гърба на Хелма.
Една от стените в хола беше изцяло заета от прозорец с изглед към залива. Светлинни точки очертаваха черните извивки на водата. Спокойни сиви, сини и бледоморави оттенъци се съчетаваха и допълваха в стаята. По стените висяха картини и индианска маска от някое крайбрежно племе.
— Мили дами, бихте ли се настанили на диванчето? — предложи любезно мистър Ъпман.
Но Хелма долови заповедта, прикрита зад вежливост.
Върху масичка за кафе от розово дърво във ваза от гравиран кристал бяха сложени тъмнопурпурни, почти черни стъклени лалета, крехки и едва ли не живи.
Рут се препъна нервно и се пльосна на диванчето до Хелма.
— Ох, милост за главата ми! — изохка тя.
Мистър Ъпман стърчеше над тях, стиснал в дясната си ръка малък черен револвер.
— Хелма, какво става тук? — попита Рут. — Той защо има оръжие?
— Мисля, че според него ние сме жени, които твърде много знаят.
Рут впи поглед в Хелма, веждите й се очертаха като арки над широките очи.
— Какво пък толкова знаем?
— Именно това бих желал да обсъдя с вас — каза мистър Ъпман.
— Стига бе, Ъпи. Нищо не знаем. Искам да кажа, че каквото и да си мислиш, няма как да го знаем. Нали така, Хелма?
— Всъщност може и да не е така — започна Хелма и изохка от забилия се в ребрата й лакът на Рут.
— Твърде късно е да се преструвате — натърти мистър Ъпман. — Вече ви подозирах, но не бях сигурен, докато не чух думата vilke в колата.
— Да, vilke. Вълчица — каза Хелма.
— Не бихте могли да научите това, ако не разполагахте с копие от бележката на нашия покоен приятел.
— А вие откъде знаете това? — попита Хелма. — Да не сте литовец?
— Определено не. Мис Зукас, нима забравихте, че в библиотеката разполагаме с речници? Дори речници на селяшки езици като литовския.
— Но откъде ще знае, че думата е литовска? — настоя Рут. — Защо да не е холандска или на суахили?
— Познах думата още на оригиналната бележка — обясни й Хелма. — Пък и нали Ърни Ларсен е бил от Чикаго.
Рут щракна с пръсти.
— Чикаго!
Хелма кимна.
— Където живеят най-много литовци в света, ако не броим самата Литва.
— Ето го ключа от бараката! Значи старият Ърни не е бил никакъв скитник, нали?
— Бих се обзаложила и че фамилията му не е била Ларсен — добави Хелма.
— Извинете — намеси се мистър Ъпман. — Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?
— Чувствайте се като у дома си — подкани го Рут.
Мистър Ъпман насочи револвера към челото й и тя се дръпна назад с вдигнати ръце.
— След този въпрос очаквам да ни освободите — изрече Хелма с най-отчетливия звън на сребърни монетки в гласа си.
Мистър Ъпман дори не мигна.
— Не си насилвайте късмета. Ако днес нямаше толкова свидетели из залива, досега да сте нахранили рибите.
— Да сме нахранили рибите ли? — присмехулно повтори Рут. — Ъпи, това е пошла приказка. Поне я кажи като Джими Кагни.
— Значи сте сложил нещо във виното? — попита Хелма.
— Явно не е било достатъчно.
— И наистина си замислял да ни убиеш? — промърмори Рут.
Той насочи оръжието към Хелма.
— Къде е книгата?
— Коя книга? — попита Хелма.
— Коя книга? — като ехо се обади искрено озадачената Рут.
Мистър Ъпман бавно приближи револвера към Хелма. Сочеше между очите й, без да трепне. Вътрешността на цевта беше непрогледно тъмна — черна дупка към вечността.
— В моя апартамент.
— Бихте ли ми обяснила точно къде е.
— Защо?
— Изтече й срокът за връщане. Ще пратя някой да я прибере, за да не си платите глобата, ясно ли е? Ако не е точно където ми обясните, ще ви се случат най-неприятни неща.
— Значи вие влязохте в апартамента ми? Търсил сте книгата.
— Каква книга? — пак попита Рут. — Какво става тук?
— Не е твоя работа — прекъсна я той. — Продължавайте — обърна се към Хелма.
— В библиотеката, в обложката на „История на Шотландия“. Но как научихте, че я взех от Обществената библиотека?
— Грижливо сте я записала на свое име. А сега, госпожи, време е да се обадя тук-там — той махна със свободната си ръка към портала в другия край на хола. — Моля ви да запомните, че мога да видя всяко ваше движение. По-здравословно ще бъде да си останете по местата.