„Обичам те.“ Хелма намота около пръстите си спиралния кабел на слушалката.
— Myliu tave — отвърна тя, чувствайки леко неудобство.
Глава 2
Библиотеката отново е отворена
Сутринта в петък небето бе плътно покрито от високи, еднообразно сиви облаци. Върховете и скалистите зъбери на канадските планини безредно се трупаха на северния хоризонт. На запад островите сякаш се гърбеха един зад друг, сиви като небето и водата.
Щом дръпна пердетата и зърна какво става навън, Хелма непоколебимо спусна пластмасовите щори. Ей така, за всеки случай.
Широката улица от „Бейсайд Армз“ до центъра на Белхавън следваше извивките на залива и спокойно заобикаляше острата скала, надвиснала над водата. Местните хора наричаха улицата „булеварда“, в неделя и по залез-слънце обичаха да карат по нея. Тук-там имаше панорамни отбивки и пътечки, спускащи се полека към каменистия бряг на градския Крайбрежен парк. Когато пътуваше за работа, Хелма с удоволствие оглеждаше сивата вода, обрамчена от грижливо поддържаната зеленина край улицата, цялата в меки, преливащи се оттенъци, нищо твърде ярко или дразнещо окото.
Някакво движение привлече погледа й, тя се озърна за миг и видя двама мъже в гумена лодка, носеща се близо до брега. Хелма намали скоростта на „Буика“, хрумна й колко ефектна снимка биха представлявали техните силуети на фона на спокойната вода. Защо в „Дейли Нюз“ не публикуваха такива снимки вместо отклонения от природните закони като котенца, сучещи от кучка?
Мъжете гребяха към розова шамандура, бележеща пуснат на дъното кош за лов на раци. Да се занимават с това през май, когато раците не бяха натрупали достатъчно месо, беше донякъде безсмислено.
Може би трябваше да почете за раците и лова им днес, ако нещата в библиотеката се бяха уталожили. Докато спираше колата на първия светофар, в който зеленото тъкмо се смени с жълто, тя не обърна внимание на двете остри квакания на клаксона от колата зад нея, а съставяше план — ще започне с индекс 595, справочниците за ракообразните и мидите, после ще се порови в 639.54, там бяха книгите за риболова. Би могла дори да прочете какво казва законът за лова на раци. Разбира се, само за свое удоволствие.
Хелма остави чантата си върху бюрото и в изваденото от чекмеджето огледало провери дали червилото й не се е размазало. Нейното бюро беше сложено между бюрата на Патрис и Иви.
В Обществената библиотека на Белхавън работеха шестима библиотекари, ако се брои и директорът мистър Ъпман. Иви отговаряше за художествената литература и музиката. Хелма — за историята и приложните науки. Роджър се занимаваше с детските книги. На Патрис се падаха обществените науки и периодичните издания, а каталозите оставаха за Джордж Мелвил.
— Старият Ъпи така ли си представя равноправието? — попита Рут, приятелката на Хелма, когато научи как се разпределят по пол библиотекарите. — Деветдесет и пет процента от библиотекарите в цялата Вселена са жени, а той насила ви докарва до едно към едно?
При преустрояването на библиотеката само преди четири години средствата не достигнаха за разширяване на работните помещения. Целият персонал бе събран в задната стая, която вече приличаше на склад заради купищата книги, архиви и бюра. Кабинетът на мистър Ъпман и малката заседателна зала бяха единствените, отделени с врати. Бюрата на библиотекарите се редяха от едната страна на работната стая, разделени от високи метър и двадесет лавици за книги, а отсреща бяха настанени каталожните маси и кътът за възстановяване на книги. Тук не съществуваше уединение.
Библиотеката не работеше с читатели до десет часа и тази сутрин голямата зала беше смущаващо тиха, въздухът сякаш бе наситен с тежка сериозност. Мисис Кармън и двама помощници безшумно подреждаха вестниците и списанията. Въобще не се чуваха оживените разговори, в които по-младите помощници се впускаха с увлечението на хора, опитващи забранен плод.
Дори количките за книги се шмугваха някак крадешком между рафтовете, докато служителите връщаха по местата им книгите, пуснати предишната вечер в кутията, чийто отвор беше до входа.
Джордж Мелвил стоеше до каталожните чекмеджета и приглаждаше брадата си.
— Пати — говореше той с необичайно снишен глас, когато Хелма мина край него. — Слез долу и ми намери прът за чекмедже. Останахме с един по-малко.
— Сама ли? — Пати завърши въпроса си с нервно хихикане.
— Да, скъпа моя. Току-що ни свършиха и придружителите. И, моля те, носи го с острия край надолу.
Санитарят от линейката бе познал — два метра от мокета при рафтовете „Mo-Ne“ бяха изрязани и заменени с ново сиво парче, майсторски паснато и нагласено.