Аяцуджи Юкито
Убийства в Декагона
ПРОЛОГ
Морето нощем. Време на покой.
Глухата песен на вълните, издигнали се от безкрайния мрак и затихнали отново.
Той седеше на студения бетон на вълнолома и се взираше в черната бездна. Тялото му губеше очертания сред парата на ледения му дъх.
Месеци наред страдаше ужасно. От седмици обмисляше нещата. С дни само това се въртеше в ума му. Сега съзнанието му бе съсредоточено върху една — едничка ясно формулирана цел. Беше планирал всичко. Подготовката беше към края си. Вече трябваше търпеливо да чака да паднат в капана.
Знаеше, че кроежът му далеч не е съвършен. По-правилно беше да го нарече калпав, но нямаше намерение да изпипва всеки детайл. Колкото и да се старае, човекът си остава човек, не може да се превърне в бог.
Лесно бе да си представи, че е всевишен, но знаеше, че дори и най-надарените хора не са способни да достигнат божествено съвършенство. Умее ли някой да предрече бъдещето, когато то се формира от човешката психология и поведение, и, разбира се, от късмета?
Дори да си представеше света като шахматна дъска, а хората — като фигури върху нея, пак не можеше да предвиди докрай какво предстои. И най-добре обмисленият и изпипан до последната подробност план е застрашен да зацикли някъде и някога. Реалността изобилства от непредвидими обстоятелства и случайни хрумвания, които провалят и най-умело разработената схема. Съвършеният план не бива да ограничава действията на създателя си, трябва да притежава гъвкавост, която да му позволи да се адаптира към менящите се условия — това беше заключението, до което достигна през изминалите дни.
Нямаше да позволи планът да ограничава действията му. Ето защо не прецизира всяка своя стъпка, а само начерта рамката. Тя му даваше свободата да направи най-добрия избор в зависимост от конкретния момент и обстановка. Дали щеше да успее да приведе плана си в действие, зависеше единствено от собствения му интелект, съобразителността му и най-вече от късмета.
Знам, че човек никога не може да се превърне в бог. В известен смисъл обаче беше напът да поеме тази роля.
Присъда. Да, щеше да произнесе присъда и да си отмъсти. На всички тях.
Присъда без съд.
Беше абсолютно наясно, че не е божество и че бог никога няма да му прости онова, което възнамеряваше да извърши. Хората щяха да обявят действията му за престъпление и ако го разкриеха, щеше да бъде съден съгласно закона.
Но здравият разум вече не можеше да контролира емоциите му. Емоции? Не, не беше толкова просто. В никакъв случай. Не ставаше дума само за едно чувство, макар и силно, а за зов на сърцето. Последната му връзка със света, причината да продължава да живее.
Морето нощем. Време на покой.
Нито блясъкът на звездите, нито светлината на корабите в далечината можеха да разпръснат мрака, в който се взираше сега. Още веднъж повтори плана в главата си. Приготовленията бяха към своя край. Съвсем скоро греховните му жертви щяха да паднат в капана. Капан с десет равни страни и десет вътрешни ъгъла.
Щяха да пристигнат нищо неподозиращи, да влязат в десетоъгълната клопка без капчица колебание или страх и да получат своето наказание.
Естествено, наказанието беше смърт. Очевидната присъда за всички тях. Не ставаше дума просто за гибелта им. Щеше да бъде много по-лесно и сигурно, ако ги унищожеше наведнъж, ала нямаше да тръгне по този път.
Трябваше да ги убие един по един, в определен ред — точно както в онази книга от известната английска писателка. Искаше да ги накара да преживеят болката, страданието, съмнението и страха от смъртта.
Може би не беше психически стабилен. С готовност си го признаваше.
— Знам, че колкото и да се опитвам да намеря оправдание, онова, което ще извърша, не е нормално.
Бавно поклати глава по посока на развълнуваното, черно като нощ море. Дълбоко заровената му в джоба ръка напипа нещо твърдо. Той го стисна, извади го и го вдигна към очите си.
Малка прозрачна бутилка от зелено стъкло. Вътре беше запечатал всичко, което успя да събере от измъченото си сърце. Онова, което хората наричат „съвест“. Няколко сгънати листове хартия с клеймо. На тях със ситни букви бе написал плана, който щеше да приведе в действие. Бутилката нямаше адрес. Представляваше неговото признание.
— Знам, че човек не бива да дръзва да се мери с бог.
Именно защото го разбираше, не желаеше да остави последната присъда да бъде произнесена от човек. Нямаше значение къде щеше да приключи пътя си тази бутилка. Искаше не друг, а морето — източник на живот — да отговори на въпроса му.
Имам ли право да постъпвам така?
Вятърът се усили. Острият студ се спусна по гърба му и го накара да потръпне. Вдигна ръка и хвърли бутилката в морето.
ПЪРВА ГЛАВА
ПЪРВИ ДЕН НА ОСТРОВА
1.
— Страхувам се, че отново се връщаме към стария спор — каза Елъри, светъл, висок и слаб младеж. — Според мен в основата на криминалния роман стои своеобразна задача за интелекта. Увличаща главоблъсканица на съждения под формата на роман. Игра между читател и велик детектив или между читател и автор. Ни повече, ни по-малко. Край на социалния реализъм на старала школа, толкова обичан някога в Япония. Служителка в офис е убита в спалнята си и след като подметките на детектива се изтъркат от мъчително обикаляне и търсене на улики, най-после арестуват шефа ѝ, който се оказва неин таен любовник. Край на подобни сценарии. Край на корупцията и задкулисните сделки на политиците, край на трагедиите, свързани с неспособността на човек да живее нормално в съвременното общество. Трябват ни други мистерии — някои могат да ги нарекат старомодни: добър детектив, имение с подозрителни обитатели, жестоки убийци, невъзможни престъпления и невиждани досега трикове на извършителя. Наречете го чудатост, но аз с радост бих се наслаждавал на такава фабула. Само че всичко трябва да е написано интелигентно.
Групата пътуваше с лодка, воняща на риба и смазка, и се наслаждаваше на спокойните морски вълни. Моторът на лодката издаваше тревожни звуци, сякаш изнемогваше.
— Смърди — обади се Кар, облегнат на перилата. Намръщи се и вирна дългата си току-що избръсната брадичка. — Не споделям мнението ти, Елъри. Ти и този твой „интелигентен подход“… Щом приемаш криминалната литература за игра, добре, както ти изнася, но не може да повтаряш непрекъснато „интелигентно“.
— Странно е да го чуя от теб.
— Звучи прекалено надуто. Елитарно. Не всеки читател е толкова умен, колкото си ти.
— Така е… — Елъри се замисли за момент. — За мен е оправдано. Аз например разбирам какво става в университета само като мина веднъж през кампуса. Не бих казал обаче, че членовете на Клуба ни притежават нужния интелект. Даже ми се струва, че има един-двама, за които интелектуалната игра може да се окаже сериозно предизвикателство.
— Да се скараме ли искаш?
— О, не, не бих посмял. — Елъри сви рамене и продължи. — Никой не казва, че ти си един от тях. Под интелект разбирам отношението им към играта. Тук не става въпрос за умни и глупави хора. В света няма човек, който да не притежава поне минимална степен на интелигентност. Респективно, в света няма човек, който да не обича игрите. Говоря за способността да играеш, като избереш интелектуалния подход.
Кар изсумтя и обърна глава на другата страна. Устните на Елъри се извиха в тънка усмивка и той се обърна към застаналия до него младеж с по детски кръгло лице и очила с дебели стъкла и рогови рамки.
— Ако искаш да знаеш, Льору, детективският роман еволюира по свои собствени правила и приемем ли, че уникалната му вселена може да бъде заключена под формата на игра, ще трябва да признаем, че в модерните времена основата на нашата реалност е доста лабилна.
— О — включи се колебливо Льору.
Елъри продължи:
— Този спор се води от цяла вечност. Старателните полицейски служители вършат работата си бавно, но сигурно. Организацията им е солидна, състои се от опитни и умни професионалисти, които боравят с последните новости в областта на разследващите техники. Вече не можем да говорим за нея като за некомпетентен орган. Напротив, дори е прекалено компетентен. На практика, вече няма място за геройствата на велики детективи, чието единствено оръжие са малките сиви клетки в главите им. Шерлок Холмс би станал за смях, ако се яви в някой от съвременни мегаполиси.