Ван влезе в кухнята, стиснал наполовина изпушената цигара между пръстите си. Той беше студент трета година в Техническия университет, с една година по-млад от По, който караше четвърта година в медицинския факултет.
— Благодаря. Сигурно е било трудно да домъкнеш дотук всички одеяла и чаршафи.
— Нищо подобно. Помогнаха ми няколко души.
Агата също влезе в салона. Дългата ѝ коса беше набързо увита в шал.
— Стаите са чудесни, Ван. Очаквах нещата да са много по-зле. Кафе ли? Дай, аз ще го направя.
Младата жена пристъпи в кухнята, огледа плотовете и видя стъклен буркан с черен етикет.
— Разтворимо кафе?
Взе буркана, изсумтя недоволно и го разклати.
— Не се цупи — отвърна Ван. — Не си в първокласен хотел, а на пуст остров.
Агата присви розовите си устни.
— А къде е храната?
— В хладилника, но не можем да го използваме, защото електричеството и телефонните линии са прекъснати след пожара. Надявам се да издържи.
— Дано. Има ли поне вода?
— Да. Тръбопроводът вече работи. Свързах и контейнера с газ, който донесох с бойлера, така че ще имате и топла вода. Може дори да използвате банята, макар че не ви го препоръчвам.
— Браво на теб. Хм, виждам че са останали някакви кухненски съдове и прибори. Или си донесъл и тях?
— Не, бяха си тук. Има и три кухненски ножа, но дъската за рязане е плесенясала.
Орци свенливо се присъедини към тях.
— Орци, ела да помогнеш. За наш късмет има доста останали вещи, но ще трябва да измием всичко.
Агата сви рамене, свали черното си кожено яке и се обърна към Ван и По, които надничаха иззад Орци.
— Ако нямате намерение да помагате, по-добре изчезвайте навън. Разгледайте острова или правете нещо друго. Няма да получите кафе, преди да приключим с приготовленията.
Агата постави ръка на устните си и се втренчи в мъжете. Ван погледна По и криво ѝ се усмихна. Двамата тръгнаха към салона и момичето се провикна след тях;
— И не забравяйте табелките. Не ми се ще да нахлуете в стаите ни и да ни сварите по гащи.
През това време Елъри и Льору също излязоха от стаите си.
— О, разбирам. Кралицата ви натири — засмя се Елъри и подпря с пръст брадичката си. — Ами тогава нека се подчиним на заповедите на Нейно величество и да се разходим из острова.
— Така ще е най-добре. Къде е Кар? Още ли е в стаята си?
— Излязъл е сам — каза Льору и погледна към входната врата,
— Толкова бързо?
— Обича да ни изненадва — отвърна Елъри и саркастично се усмихна.
На север от Декагона се виждаше низ от високи борове. Насред редицата имаше просека, а клоните на черните дървета от двете ѝ страни бяха оформили нещо като арка, под която четиримата минаха, за да стигнат до руините на Синята къща.
От сградата бяха останали само основите и няколко каменни блока. Запустялата градина бе покрита с дебел слой черна пепел. Обгорелите и оголени от пожара стволове наоколо представляваха потискаща гледка.
— Напълно е унищожена. Пламъците трябва да са били огромни.
Елъри въздъхна, загледан в мъртвия пейзаж.
— Наистина е опустошено.
— Ван, и ти ли идваш за първи път?
Ван кимна.
— Чичо ми е разказвал за острова, но едва днес го виждам с очите си. Сутринта трябваше да пренасям багажа, а като прибавим и температурата, реших, че не е добра идея да обикалям наоколо сам.
— Мъдро решение. Но тук няма нищо, освен пепел и тухли.
— Ако имаше и един труп, щастието ти щеше да е пълно, нали, Елъри? — ухили се Льору.
— Я стига. Мъртъвците не са ли повече по твоята част?
Между боровете се виеше тясна пътека, която водеше на запад, право към скалите. От другата страна на лазурното море трептеше черната сянка на нос Ж.
— Днес времето е чудесно. Морето е тихо и спокойно — каза Елъри, съзерцавайки водната шир, и уви ръце около жълтия си суитшърт. Льору също обърна дребното си лице към вълните.
— Прав си, Елъри. Не е за вярване, че само преди шест месеца на това място се е случило нещо толкова ужасяващо…
— „Ужасяващо” е точната дума. Домът на Накамура Сейджи, познат като Синята къща, е станал сцена на ужасяващо четворно убийство.
— Чел съм за петорни убийства, по книгите се срещат и десеторни, но тукашното е истинско и е твърде скорошно. Наистина се шокирах, когато го чух по новините.
— Доколкото си спомням, се е случило рано сутринта на 20 септември. Изведнъж избухнал пожар и къщата изгоряла до основи. Сред останките били открити четири трупа: на Накамура Сейджи, на жена му Кадзуе и на двойката от прислугата, която живеела тук — разказа Елъри с равен тон като говорител по телевизията. — В телата на четиримата е намерено значително количество сънотворни, но полицията разкрива, че причината за смъртта им не е една и съща. Слугите били завързани с въже в собствените си стаи и главите им били разбити с брадва. Главата на домакина Сейджи била залята с керосин и запалена. Съпругата му, намерена в същото помещение, била удушена с някаква връв. Лявата ѝ ръка е била отрязана до китката с остър предмет. Крайникът не е открит сред руините. Мисля, че това са основните факти по случая. Ще добавиш ли нещо, Льору?
— Спомням си, че имало и градинар, който е изчезнал.
— А, да, прав си. Съществува теория, че градинарят е убил останалите и после е избягал. Други обаче смятат, че извършителят е страничен човек. Може градинарят да е успял да се спаси от него и в бягството си случайно да е паднал от скалата. После течението го е завлякло надалеч.
— Полицията се е задоволила с теорията за градинаря убиец, но не знам на какво са се натъкнали при по-нататъшното си разследване. Ти какво мислиш за версията им, Елъри?
— Ами… — Елъри приглади разпилените от вятъра кичури по челото си — за жалост, информацията е доста оскъдна. Знам само онова, което показаха по телевизията и писаха по вестниците през първите няколко дни след трагедията.
— Неувереността ти ме изненадва.
— Имам си причина. Всеки би могъл да стигне до правдоподобна хипотеза, като разсъждава на глас, но поради липсата на факти няма как да докажем теорията си и да обявим загадката за разрешена. В случая разследването на полицията е доста повърхностно, но сами виждате какво е останало от местопрестъплението. Не е имало оцелели, затова е естествено да обявят градинаря за извършител на убийствата.
— Така е.
— Значи истината е заровена под тези останки…
Елъри отиде при каменните тухли и вдигна парче дърво. Вгледа се в мястото, където бе лежало, и приклекна, за да го разгледа по-добре.
— Какво става? — погледна го объркано Льору.
— Няма ли да е интересно, ако случайно намеря ръката на съпругата някъде тук? — каза Елъри. — Или пък открия скелета на градинаря под плочките в Декагона?
— Ти си луд — намеси се По, който до този момент мълчаливо бе слушал разговора им, като поглаждаше брадата си. Последните думи на Елъри го разтревожиха. — Чувството ти за хумор е доста извратено.
— Съгласен съм — кимна Льору. — Добре го каза на идване в лодката. Ако утре на острова се случи инцидент, ще бъде като „чашата топъл чай в снежна буря“, ситуация, която Елъри обича толкова много. Колко щастлив ще бъде, ако изведнъж се окаже участник в серия убийства като в „Десет малки негърчета“.
— Първи щеше да се кандидатира за жертва.
По говореше рядко, но понякога думите му падаха като камък. Льору и Ван се спогледаха и избухнаха в смях.
— Серия убийства на самотен остров, а? Добре звучи — замечта се Елъри. — Точно това искам. Готов съм да поема ролята на детектива. Какво, някой може ли да ми излезе насреща? На мен — Елъри Куин?
4.
— Стане ли дума за домакинска работа, ние, жените, сме в най-неизгодна позиция. Третират ни като слугини — мърмореше Агата, докато чевръсто почистваше съдовете.
Орци стоеше до нея и гледаше като омагьосана как белите пъргави пръсти на приятелката ѝ изпълняват задачата си. Изведнъж осъзна, че тя самата не прави нищо.