— Трябва да накараме и момчетата да свършат нещо в кухнята. Защо си мислят, че са освободени от задължения само защото ние с теб сме тук? Права ли съм, Орци?
— Какво? Ах, да…
— Ще ми е много забавно да видя Елъри с кухненска престилка и черпак в ръка да сипва храна с безгрижната си усмивка. Може да се окаже доста сладък в тази си роля — засмя се закачливо Агата.
Орци хвърли поглед към красивия ѝ профил и въздъхна. Светло лице с изящен нос и лек теменужен оттенък в големите очи. Дълга, добре поддържана вълниста коса. Агата беше жизнено и самоуверено момиче. Имаше мъжки характер, но прекрасно съзнаваше, че е жена, и очевидно се забавляваше на вниманието, което получаваше от кръжащите около нея момчета.
„В сравнение с нея аз съм просто…“
Малък тумбест нос. По детски румени бузи, покрити с лунички. Очите ѝ бяха големи, но несъразмерни спрямо останалата част от лицето ѝ, поради което Орци винаги изглеждаше така, сякаш се оглежда неспокойно. Дори и да си слагаше грим като Агата, знаеше, че няма да ѝ отива. Орци мразеше свенливостта си, постоянната вътрешна тревога и факта, че никога не разбира какво точно се случва около нея.
Винаги ставаше така. Като единствени момичета в групата, двете с Агата все се оказваха заедно. Това ѝ тежеше.
„Не трябваше да идвам“, мярна се мисълта в съзнанието ѝ. Наистина не искаше да ходи на острова. Струваше ѝ се някак… непочтително. Но пък ѝ беше неудобно да отклони поканата на приятелите си.
— Орци, какъв прекрасен пръстен! — загледа се Агата в средния пръст на лявата ѝ ръка. — Отдавна ли го имаш?
— Не — поклати глава Орци, без да се впуска в подробности.
— Да не е подарък от някой специален?
— Не, нищо подобно.
Орци внимателно бе обмислила всички „за“ и „против“, преди да вземе решение да дойде лук. Пътуването не беше проява на неуважение. Нали щеше да отдаде почитта си?
„Ще посетя острова, за да засвидетелствам уважение към мъртвите.“ Трябваше да дойде.
— Защо си такава, Орци?
— Каква?
— Толкова вглъбена и затворена. Познаваме се от две години, но все още не знам нищичко за теб. Не че се възмущавам, но все пак е странно.
— Странно ли?
— Да По същия начин се чувствам, когато чета разказите, които пишеш за списанието ни. В тях звучиш толкова жизнена и одухотворена, а иначе…
— Защото описвам измислен свят — прекъсна я Орци, отмести поглед от Агата и срамежливо се усмихна. — Не се справям добре с реалния живот. Мразя истинското си аз. Не го харесвам.
— Какви ги говориш? — засмя се Агата и прокара пръсти по късо подстриганата коса на Орци. — Трябва ти повече самоувереност. Просто не гледай в земята, ходи с високо вдигната глава.
— Ти си добър човек, Агата
— Хайде, искаш ли да оправим тази бъркотия и да приготвим обяда?
Елъри, Льору и Ван все още бяха при останките от Синята къща. По бе тръгнал сам към горичката от другата страна на пожарището.
— Елъри, и ти, Ван. Ще бъдем тук седем дни, затова искам да попитам… — Очите на Льору светнаха зад смешните кръгли очила с рогова рамка (той обаче не ги намираше за смешни). — Не казвам сто страници, но искам поне петдесет.
— Шегуваш ли се?
— Знаеш, че винаги съм сериозен, Елъри.
— Но как така изведнъж? Нали не сме дошли да пишем, Ван?
— Съгласен съм с Елъри.
— Вече ви обясних. Искам да издам продължение на „Островът на мъртвите“ и трябва да стане по-рано от предвиденото. Към средата на април. Можем да го използваме за привличане на нови членове, а и ще бъде специален подарък за десетата годишнина от сформирането на Клуба. Скоро ще поема поста на главен редактор, затова искам да дам всичко от себе си. Не мога да започна новата си работа със скучно издание.
Льору — студент втора година във Факултета по литература — щеше да поеме високата длъжност в списание „Островът на мъртвите“ от април нататък.
— Но, Льору… — Елъри извади нов пакет „Салем“ от джоба на тъмночервената си риза и го разпечата. Следваше право в трети курс. Освен това беше настоящият главен редактор на списанието. — …трябва да разчиташ на Кар. Няма да коментирам съдържанието на разказите му, но иначе е най-продуктивният писател в клуба. Извинявай. Ван, имаш ли запалка?
— Не за пръв път двамата с Кар си подливате вода.
— Вината не е моя. Кар започна тази игра.
— Като спомена Кар, струва ми се, че откакто сме дошли, все нещо се муси — обади се Льору.
Елъри се изкиска и издиша дима от цигарата.
— Има си причина.
— И каква е тя?
— Наскоро горкият Кар се опита да сваля Агата, но тя го отсвири.
— Пробвал се е с принцеса Агата? Еха, момчето е доста смело. После… може да е било, за да си го върне на Агата, но си опита късмета с Орци. Ала дори и тя не пожела да си играе с него.
— Орци? — смръщи вежди Ван.
— Мда, нашият велик писател наистина не е в настроение.
— Няма как да е в настроение след всичко това. Да бъде седем дни под един покрив с две момичета, които са го отхвърлили…
— Така е. Ето защо, скъпи ми Льору, ако искаш нещо от Кар, ще трябва да се постараеш повече.
В този момент Агата излезе от Декагона и тръгна към тях. Спря под арката от борови клони и им махна с ръка.
— Обядът е готов. Къде са По и Кар? Не бяхте ли заедно?
Тясната пътека стигаше до боровата гора зад Декагона. Той пое по нея.
Искаше да види скалите на източния бряг, но пътеката се стесняваше все повече, острите завои и криволици се нижеха безспир и след петдесетина метра изгуби ориентация.
Гората беше мрачна и тъмна. Дългите бамбукови клони саса, които растяха между боровете, полепваха по дрехите му и спъваха всяко негово движение. Земята беше неравна и той залитна няколко пъти. Помисли дали да не се върне, но не му се щеше. Островът не беше голям. Нямаше как да се изгуби.
Яката на черния суитшърт, който носеше под якето, подгизна от пот. Тъкмо когато си каза, че не може повече, пътеката най-после го изведе от гората и младежът се озова на върха на скалите. Отблясъците от водата под него заслепиха очите му. Там стоеше едър мъж, който се взираше в морето. Беше По. Шумът от стъпки го накара да се обърне, но когато видя, че е Кар, отново извърна поглед към водата.
— Ха! Ти ли си бил, Кар. Май се намираме на северния бряг. Мисля, че Котешкият остров е ей там — посочи той към близкото парче суша.
Предвид размерите на острова, можеше да се нарече и риф. По неравната му повърхност се виждаха само няколко храста. Както подсказваше и името му, приличаше на черен хищник, снишил се в морето.
Както беше загледан в острова, Кар рязко тръсна глава.
— Какво има, Кар? Защо гледаш така унило?
— Започвам да съжалявам, че дойдох — смръщи чело Кар, който имаше склонност да се оплаква. — Да, миналата година тук се е разиграло нещо интересно, но това не означава, че и сега ще станем свидетели на подобен случай. Дойдох с надеждата островът да провокира въображението ми, но самата мисъл, че ще гледам едни и същи лица цяла седмица… Струва ми се, че и ти няма за какво толкова да се радваш.
И Кар като Елъри караше трета година в правния факултет, но при първия си опит се бе провалил на изпитите. Всъщност беше на възрастта на По, което означаваше, че бе с една година по-възрастен от Елъри. Беше среден на ръст, но изглеждаше по-нисък и дребен, защото се изгърбваше и имаше къс врат.
— И какво правиш съвсем сам на това място?
— Нищо конкретно.
По присви и без това малките си очи, извади една цигара от дървената кутия, която висеше от колана му като традиционна кутийка за лекарства, и я сложи в устата си. После подаде кутията на Кар.
— Сигурно си донесъл цял сак с цигари. Черпиш наред, а всички знаем, че си заклет пушач.
— Обичам да пуша, въпреки че следвам медицина.
— И винаги пушиш „Ларк“. Не са цигари за интелигентни хора.
Въпреки забележката Кар прие предложената му цигара.
— Все пак е по-добре от ментола на великия ментор Елъри.
— Кар, не бива непрекъснато да се разстройваш заради Елъри. Вашите караници изнервят всички останали. Постоянно се опитваш да влезеш в спор с него, а той ти се подиграва и те прави за смях.
Кар запали цигарата със собствената си запалка и обърна гръб на По.
— Виж кой го казва — измърмори недоволно под носа си.
По обаче не се впрегна от забележката. Предпочете да се наслади на цигарата си в мълчание.
След малко Кар хвърли наполовина изпушената цигара в морето, седна на близката скала и извади малка плоска бутилка с уиски. Отвинти капачката и отпи.
— Алкохол през деня?
— Не ти влиза в работата.
— И все пак не мога да кажа, че одобрявам. — По доби сериозно изражение. — Виж, трябва да пиеш по-малко. Не само през деня, но и…
— Ха. Още ли мислиш за това?
— Да, както виждаш..!
— Не, не виждам. Колко време мина? Не можем постоянно да мислим за същото.
Кар мълчаливо игнорира неодобрението в погледа на По и отново надигна бутилката.
— Не става дума само за Елъри — каза той. — Какво ще кажеш за безумната идея да доведем жени на пуст остров?
— Трябва да е пуст. Нали си играем на „Сървайвър“?
— Въпреки това ми е ужасно неприятно да бъда с толкова арогантна личност като Агата. Да не говорим за Орци. През последните две години седмината се опознахме, сближихме се помежду си, затова не искам да го казвам пред всички, но това момиче е доста мрачна личност и е толкова затворена, че направо ме хваща страх от нея.
— Прекаляваш.
— О, забравих, че с Орци сте приятели от малки.
По нацупи устни, угаси фаса си с крак и погледна часовника си, сякаш току-що се бе сетил за нещо важно.
— Вече е един и половина. Ако не побързаме, ще останем без обяд.
2
Едно от най-известните риалити предавания в света, излъчено за първи път през 2000 г. в САЩ. Всеки сезон действието се развива на ново изолирано място, например безлюден остров. Участниците се разделят на две съревноваващи се помежду си племена и разполагате минимални провизии и удобства. Всяка седмица отпада по един участник, докато накрая не остане само победителят — бел. ред.