Елъри внимателно огледа своето и го разбърка върху масата.
— Сега ще си разменим картите. Ти ще ми дадеш сините, а аз на теб — червените. Така. Изтегли една карта от колодата и я запомни. Аз ще взема една карта от твоята и също ще я запомня.
— Която си искам, така ли?
— Да. Готова ли си? Сложи избраната карта най-отгоре върху купчината. Сега сечи, виж как го правя аз. Раздели колодата на две и размени местата на долната половина с горната. Точно така. Повтори го два или три пъти.
— Правилно ли го правя?
— Идеално. А сега отново си разменяме колодите.
Синята колода пак се оказа в ръцете на Агата. Елъри я погледна право в очите и попита:
— Готова ли си? Нека да повторим какво направихме току-що: всеки от нас си избра по една карта от разбърканото тесте, запомни я, върна я и отново разбърка картите.
— Така беше.
— Сега ще те помоля да изтеглиш картата, която запомни от твоето тесте, и да я поставиш върху масата с лицето надолу. Аз ще извадя моята.
Две карти — едната синя, другата червена — се появиха върху масата. Елъри пое дълбоко въздух и помоли Агата да обърне картите.
— Ах! Как го направи? — изписка изненадано тя. Картите бяха еднакви. — Четворка купа и от двете колоди.
Елъри доволно се засмя.
— Готин трик, нали?
След залез запалиха античната газена лампа, поставена в средата на масата. Ван я бе донесъл, защото знаеше, че на острова няма електричество. Освен това бе оставил по няколко дебели свещи във всяка от стаите за гости.
Когато свършиха с вечерята, вече беше седем и половина
— Елъри, защо не ми обясниш как става номерът? — потупа го по рамото Агата, която току-що бе направила кафе за всички.
— Да не би да ти е показал един от триковете си с карти? — попита Льору.
— О, значи знаеш за новата му страст?
— Да знам? Цял месец ме използва като опитно зайче. Трябваше да го пазя в тайна, докато усвои номерата. Такова дете е понякога.
— Льору!
— Какво ѝ показа?
— Един от двата най-лесни.
— Лесните ли? — навъси се Агата. — Тогава няма проблем да ми кажеш как става.
— Не мога, защото е много прост. Онзи, който ти показах, е направо елементарен, дори и бебе би го разбрало. Но магията не е само в номера. Важно е представлението и как разсейваш човека пред себе си.
— Представлението?
— Да. Например…
Елъри взе чашата с кафето и отпи.
— Има една сцена в „Магия“, когато Антъни Хопкинс, който играе илюзионист, демонстрира същия номер на бившата си любима. Във филма обаче не беше представено като нормален трик с карти, а като експеримент на екстрасенс. Илюзионистът съблазни момичето, като му каза, че ако са сродни души ще изберат една и съща карта.
— Аха. А ти не искаше ли да ме съблазниш, като ми приложиш въпросния трик?
— Не бих посмял — потръпна театрално Елъри и се усмихна. — Нямам смелостта да подложа на съблазън нашата кралица.
— Интересно се изразяваш.
— Благодаря. Между другото… — Елъри вдигна чашата си и се втренчи в кафето — знаете ли, че Накамура Сейджи, за когото говорихме този следобед, явно е бил обсебен от геометрията? Като гледам тази чаша, направо ме побиват тръпки.
Чашата беше красива и тъмнозелена — част от съдовете, оставени в кухнята. Формата ѝ обаче беше необичайна. Като самата сграда, тя също беше десетоъгълна.
— Сигурно са ги правили по негова поръчка. Пепелникът и чиниите имат същата форма. Десетоъгълници навсякъде. Какво ще кажеш, По?
— Нищо.
— Местенце за богаташи, а?
Елъри стисна чашата с две ръце и се гледа във вътрешността ѝ. Отвън беше десетоъгълна, но отвътре приличаше на идеален кръг.
— Мисля, че си заслужаваше да извървим целия път дотук дори и само заради Декагона. Ще ми се да вдигна тост за загиналите на този остров.
— Декагонът може да е страхотна атракция, но самият остров не струва пукната пара. Има само тъжни борови дървета — оплака се Агата.
— Тук грешиш — обади се По. — Под скалите на запад от развалините са издълбани каменни стъпала. Водят чак до каменистия бряг и ми се струва, че мястото е удобно да хвърля въдицата си
— Сега, като го спомена, и аз забелязах, че носиш въдица. Ако имаме късмет, утре може да хапнем прясна риба — облиза се Льору.
— Не очаквайте чудеса от мен — поглади брадата си По.
— Видяхте ли двете черешови дръвчета зад къщата? Пъпките ще се разтворят всеки момент и след ден-два ще си имаме цветна градина.
— Прекрасно! Хайде да си направим парти по случая.
— Звучи добре.
— Черешов цвят. Каква забележителност са цъфналите череши през пролетта в Япония? Лично аз смятам, че прасковите и сливите са много по-интересна гледка за очите.
— Винаги се стремиш да се отличиш от другите, Елъри.
— Така ли мислии, Льору? А знаеш ли, че поетите от далечното ни минало са предпочитали сливите пред черешите?
— Така ли?
— Разбира се. Прав ли съм, Орци?
Щом чу името си, Орци потрепери и лицето ѝ пламна. Тя кимва мълчаливо.
— Ще ни обясниш ли. Орци?
— Да… В повечето стихотворения в „Маниошу“ се говори за сливи и сребърна трева. За всяко от тези растения има по стотина поеми, докато за черешовия цвят са само четиридесет.
Орци и Льору учеха втора година във факултета по литература. Основната специалност на Орци беше английска литература, но тя беше добре запозната и с японската.
— Никога не съм чувала за това — впечатли се Агата. Тя беше в трети курс във фармацевтичния факултет и не знаеше нищо по темата.
— Разкажи ни повече, Орци.
— Ами… добре — отвърна стеснително Орци. — През осми век, когато се е появила книгата „Маниошу“, било модерно да се имитира китайската литература. Любовта към сливата може да е отражение на китайските предпочитания. Броят на посветените на черешовия цвят стихотворения нараства чак през десети век, след създаването на антологията „Кокин Уакашу“, но много от тях са за прецъфтели дървета.
— Нали „Кокин Уакашу" се появява през периода Хейан? — попита Елъри.
— В началото на десети век при управлението на император Дайго…
— Може ли тези прецъфтяващи дървета да са плод на песимистичния поглед върху света по онова време?
— Не съм сигурна. Император Дайго е известен с провеждането на „успешни политики“. Но периодът на цъфтеж на черешите е също и период на възраждане на всякакви епидемии. Смята се, че черешовите цветове привличат болести, затова по същото време на годината започнали да празнуват Ханачидзуме, за да възпрат разпространението на болестите. Мисля си, че темата за прецъфтелите дървета може да е свързана с отминаването на тези бедствия…
— Разбирам.
— Какво ще кажеш, Ван? Много си тих тази вечер — загледа се По във Ван, който седеше до него с наведена глава. — Да не би да ти е лошо?
— Не… малко ме боли главата.
— Наистина не изглеждаш добре. И ми се струва, че имаш температура.
Ван размърда рамене и въздъхна.
— Съжалявам, но мисля, че трябва да си легна.
— Да, може би е удачно.
— Добре, ами… — Ван подпря двете си длани на масата и бавно се надигна. — Не се притеснявайте. Вдигайте шум колкото ви се иска. Нямам нищо против.
Останалите му пожелаха лека нощ и младежът се оттегли. Вратата се затвори след него и за момент в слабо осветения салон настъпи тишина. Всички чуха металния звук от заключването.
— Ван си е Ван — въздъхна Кар. До този момент подрусваше колене, без да се намесва в разговора. Бялото на очите му бе изпъкнало и нервно потрепваше. — Кой би заключил вратата си, когато е сред приятели? Като някое изплашено момиченце.
5
„Маниошу“, или „Десет хиляди листа“, е най-старата съществуваща антология на японската поезия, събрана през VIII в. В нея са споменати повече от сто и петдесет дървесни и тревни растения — бел. прев.