Четири спирки след град 0. Каваминами слезе от влака за Камегава и трескаво закрачи по пътя към планината.
Беше се обадил на дядото на Накамура Чиори. Отговори му дружелюбна жена на средна възраст, вероятно прислужница, на която се представи като приятел на Чиори от университета. Беше му неловко веднага да започне с въпросите, но с малко такт и търпение успя да получи потвърждение, че Накамура Сейджи — същият от трагедията на остров Цуноджима — е баща на Чиори. Освен това се сдоби с адреса на Накамура Коджиро, по-малкия брат на Сейджи. Бе разбрал за съществуването му от статиите за пожара във вестниците и реши, че може да научи нещо от него.
Коджиро живееше в Бепу, близо до Канава, работеше като учител в местната гимназия и понеже беше пролетна ваканция, вероятно щеше да го завари у дома.
Семейният дом на Каваминами също се намираше в Бепу. „Лесно ще намеря адреса“, помисли си той с нарастващо любопитство и веднага реши да отиде при Коджиро, като дори не му хрумна да се обади предварително.
Остров Канава е известен с това, че на негова територия се намират повечето от осемте горещи минерални извора на Бепу. Младежът веднага видя носещите се към ясното небе бели стълбчета пара, които се виеха над редицата с къщи и канавките по пътищата. Наляво се издигаха тъмните склонове на планината Цуруми.
Каваминами остави зад гърба си малкия търговски център и улиците бързо утихнаха. Кварталът беше пълен с кръчмички, хотелчета и вили под наем. Местните ги отдаваха на посетителите, които идваха да се лекуват тук. Прислужницата му бе казала точния адрес и младежът успя да го намери безпрепятствено,
Едноетажната къща, пред която застана, беше хубава. Жълти глухарчета, бели полски цветя и една дюля от другата страна на ниската ограда вече обличаха пролетните си премени.
Каваминами влезе през остъклената порта и тръгна по каменните стъпала, прекосяващи градината. Застана на прага, пое си дълбоко въздух и натисна звънеца. Миг по-късно от другия край на къщата се разнесе мелодичен баритон:
— Кой е?
Появилият се мъж ни най-малко не пасваше на традиционната японска къща. Беше облечен с бяла, широко разтворена около врата риза, кафява жилетка и сиви панталони. Косата му бе сресана назад и по нея вече се забелязваха бели кичури.
— Извинете, вие ли сте Накамура Коджиро?
— Да.
— Казвам се Каваминами. С Накамура Чиори бяхме в един клуб. Извинете, че идвам така изневиделица, но…
Лицето на Коджиро омекна зад роговите рамки на очилата му.
— Член на Клуба на писателите на детективски романи от университета… И сте тук, защото?
— Днес получих странно писмо.
Коджиро пое плика от протегнатата му ръка и след като прочете внимателно редицата от букви, изписващи името на подателя, вдигна вежди и се вгледа в посетителя.
— Моля ви, влезте, ако обичате. Един приятел ми е на гости, но това не бива да ви притеснява. Понеже живея сам, не разчитайте на обилна почерпка.
Домакинът го въведе в помещение, разположено в задната част на къщата. То предтавляваше две съединени стаи с размери около шест татами, които образуваха просторна всекидневна във формата на обърнато Г, застлана с общо дванайсет татами. Хартиените плъзгащи се врати, първоначално отделяли едното помещение от другото, сега бяха преместени и на тяхно място се бе появила новата стая. Предната ѝ част беше пригодена за гостна, а тъмнозеленият диван върху килим в същия цвят обособяваше уютен кът за разговори. Задната част пък гледаше вдясно към градината и служеше за кабинет. Каваминами зърна няколко високи от пода до тавана библиотечни шкафа и голямо бюро. Навсякъде беше толкова чисто и подредено — човек трудно можеше да предположи, че в къщата живее самотен мъж.
— Шимада, имаме гост.
Приятелят на Коджиро, към когото бяха отправени думите, седеше на люлеещ се ратанов стол в предната част на помещението.
— Това е Каваминами от Клуба на писателите на детективски романи към университета К. А това е приятелят ми, Шимада Кийоши.
— Детективски романи? — заинтригува се Шимада и понечи да стане, но люлеещият се стол препъна краката му и мъжът отново падна в него с тих стон.
— Всъщност напуснах Клуба миналата година.
— Хм. — Шимада разтри краката си с болезнена гримаса и каза: — Много ми се ще да знам какво ви води при стария Ко.
— Това — намеси се Коджиро и показа на приятеля си писмото, което му бе дал Каваминами. Шимада видя името на подателя, забрави за болката в краката си и изгледа младежа с любопитство.
— Ще ми разрешите ли да го прочета?
— Разбира се.
— Ако трябва да бъда честен, и аз получих такова писмо — обади се домакинът.
— Какво!?
Коджиро се отби в кабинета си, взе един плик от червеникавия плот на бюрото, върна се при тях и го подаде на Каваминами.
Младежът обстойно изследва лицето и гърба на плика. Хартията и клеймото бяха идентични с тези на неговото писмо. Същите набрани на компютър букви изписваха името на подателя — „Накамура Сейджи“.
— Може ли да погледна вътре?
Коджиро кимна мълчаливо.
Чиори беше убита.
Това беше всичко. Текстът беше различен, но отново напечатан на компютър и принтиран на лист Б5.
Втренчил поглед в писмото, Каваминами изгуби дар слово. Загадъчно съобщение от мъртвец. Вече бе предположил, че всички, присъствали на онова фатално парти, са получили такива, но не можеше да си обясни съобщението, изпратено до Накамура Коджиро.
— Какво може да означава?
— Нямам представа — отвърна Коджиро. — Шокиран съм не по-малко от вас. Тъкмо казвах на Шимада, че сигурно е безвкусна шега и че някои хора имат прекалено много свободно време, и в същия момент се появихте вие.
— Не съм само аз. Мисля, че всички членове на ръководството на Клуба са получили подобни писма.
— Виж ти.
— Господин Коджиро, възможно ли е този Накамура Сейджи — простете, вашият брат — още да е жив?
— В никакъв случай — поклати глава Коджиро. — Всеизвестно е, че брат ми почина миналата есен. Лично трябваше да идентифицирам тялото. Беше ужасно… Извинете, не ми се говори за това.
— Можем ли тогава да приемем тези писма за шега?
— Неспособен съм да измисля друго обяснение. Брат ми умря преди шест месеца. Това е самата истина, а аз не вярвам в призраци.
— Какво мислите за съдържанието на писмото?
— То е…
Лицето на Коджиро доби тревожен израз.
— Знам какво се случи с Чиори, но останах с впечатление, че е просто злощастен инцидент. Тя беше моята малка племенница и чувствах, че ни е отнета несправедливо, но не мога да ви виня за трагедията. Да използват името на брат ми и да ни изпращат такива извратени писма само заради шегата… не мога да го простя. Наистина ли някой би си позволил подобни номера?
Каваминами не беше особено убеден. Кимна неопределено и крадешком погледна към Шимада, който седеше на люлеещия се стол, подпрял лакът на кръстосаните си колене. Незнайно защо, мъжът го наблюдаваше с блеснал поглед, сякаш всичко това го забавляваше.
— Между другото — каза младежът и върна писмото на Коджиро, — знаете ли, че част от членовете на Клуба в момента са на остров Цуноджима?
— Не — отвърна видимо незаинтересуваният Коджиро. — След смъртта на брат ми наследих острова и имението, но миналия месец ги продадох на един брокер на недвижими имоти в град С. Той доста смъкна цената, но така или иначе не възнамерявах да стъпя повече там. Нямам представа какво ще правят с острова след всичко, което се случи.
3.
През онзи ден Коджиро имаше много задачи и Каваминами трябваше да си тръгне. Преди да напусне стаята, попита за пълните с книги лавици, кои то бяха привлекли вниманието му. Коджиро обясни, че наред с преподавателската си дейност в местната гимназия пише труд върху будизма. Със свенлива усмивка каза, че работи върху „пустотата в сърцето“ в ранния Махаяна будизъм.
10
Японската академична година започна през април и свършва през март на следващата година. Едноседмичната пролетна ваканция в гимназията обикновено е в края на март, а на университетите започва в края на февруари и завършва с откриването на новата учебна година през април — бел. прев.
11
Татами килимчето е изплетено от оризова слама и традиционно се използва за покриване на подовете в японските домове. Освен това служи и за мярка на размера на стаите. В различните части на Япония тази мярка търпи промени, но стандартният размер е 1,82 на 0,91 м (2:1) — бел. прев.
12
Един от двата основни дяла на учението на Буда. Хинаяна (т. нар. Малка колесница, или „тесен път“) е по-старото и консервативно направление на будизма, а Махаяна (т. нар. Голяма колесница, или „широк път“) е по-многообразно и се стреми към освобождаването на всички живи същества от страданието — бел. ред.